— Знаеш ли, Джил — каза Дженантар. — Откакто лорд Родри се счепка с нашия Кало, все си мисля за него. Имаше нещо подозрително в бързината и самите му движения. Би ли сторила нещо за мен? Опитай се да го накараш да докосне твоя сребърен кинжал. Обзалагам се, че ще просветне.
— Как беше старата поговорка? — усмихна се Джил. — Елфическа кръв в елдидски вени.
— Охо! — обади се Калондериел. — Ти знаеш и да мислиш, девойче, за разлика от смрадливите кръглоухи.
— Бъди така добър да не използваш тая дума — сопна се Дженантар. — Не е твърде учтива, особено пред Джил.
— Чакай сега, Джил може и да има кръгли уши — отвърна Калондериел и посочи с лъка си. — Обаче не е кръглоуха. Между двете неща има голяма разлика.
Дженантар изръмжа като куче.
— Добре де. Няма повече да осквернявам острите ти уши с тая дума. — Калондериел отскочи от шеговития удар на приятеля си. — Но наистина, Джил, вземи да провериш какво ще стане, когато Родри хване кинжала.
— Ще се постарая — отвърна Джил, която също бе сериозно заинтригувана. — И то колкото се може по-скоро.
Вече се свечеряваше и падащият здрач слагаше край на опасността от пробив. Когато Родри освободи стражата, Джил и двамата елфи се върнаха в лагера. Тъй като всички очакваха дълга обсада, западняците бяха разпънали шатрата, която носеха между багажа си. Тя беше красива, широка около три метра и почти толкова висока, направена от червена кожа с тъй чудесно изрисувани изображения на бягащи през гората елени, че Джил не би се учудила, ако животните извърнеха глави да я погледнат. Дженантар изтича да вземе дажби за тримата, а Калондериел помогна на Джил да свали ризницата. Стори й се, че изведнъж е олекнала като перце.
— Моля се на всички небесни богове Корбин да не нападне преди да съм свикнала с тая проклета железария.
— Аз също. — Калондериел изглеждаше искрено разтревожен. — Ако те болят раменете, може да помолиш Адерин за някакъв мехлем.
— Знаеш ли, май ще го направя.
Адерин наистина имаше някаква ароматна мазна смес, от която болката поотслабна. Джил се усамоти в шатрата и натри ухаещия на мента мехлем по раменете и горната част на ръцете си, после седна да отпочине. Сега, след като бе видяла грубата военна действителност, тя с ужас си мислеше, че баща й е бил прав. За нея просто нямаше място сред крясъците, блъсканицата и бъркотията на едно истинско сражение.
— Вече е късно да се измъквам — подхвърли тя на сивото джудже. — По-добре смърт, отколкото позор.
Джуджето безгрижно се прозина. То навярно нямаше ни най-малка представа какво точно означава смъртта.
— Джил — долетя отвън гласът на Родри. — Там ли си?
— Да, милорд. Ей-сега ще изляза.
Но вместо това Родри се вмъкна точно в мига, когато тя надяваше ризата си, и се ухили победоносно, че я заварва сама. Докато сядаше до нея, джуджето му се озъби беззвучно.
— Тази шатра е великолепна. Исках да я видя отвътре.
— Не знаех, че господарят кадвридок проявява чак такъв интерес към няколко кола и две-три кожени възглавници.
— Дори много голям интерес. — Родри се премести малко по-близо. — Знаеш ли, бих казал, че никога не съм виждал по-хубави възглавници.
Джуджето скочи и го зашлеви през лицето. Родри изруга и се огледа да види откъде е дошъл ударът, но джуджето вече бе скочило върху гърба му и го скубеше с пълни шепи. С изненадан възглас младият лорд размаха ръце срещу невидимия враг.
— Престани! — кресна Джил.
Джуджето изсъска и изчезна. Родри тревожно опипа косата си.
— В името на всички богове, какво беше това?
— Откъде да знам? Гърчове ли имате? Може би трябва да се посъветвате с Адерин.
— Не ме занасяй. — Родри я сграбчи за китките. — Адски добре знаеш какво стана. Иначе защо викна „престани“?
Джил извъртя ръце, изтръгна се и се опита да скочи, но той я дръпна надолу за раменете. За момент двамата се сборичкаха, после Джил се разкиска и го остави да победи.
— Отговори ми — настоя Родри с усмивка. — Какво беше?
— Добре, щом настояваш. Беше един от Дивите и май ме ревнува.
Родри я пусна и седна назад.
— Да не си се побъркала?
— Сам го усети как те скубеше, нали?
По красивото лице на Родри се изписа такава погнуса, че тя изведнъж го намрази. Измъкна сребърния кинжал и поднесе острието към него. От среброто заструи сияние.
— Охо! На туй му се вика елфическа кръв в елдидски вени! Аз може и да виждам Дивите, обаче ти си наполовина елф.
Когато Родри дръпна кинжала от ръцете й, острието пламна по-ярко от цял полилей със свещи. Той изруга и взе да го върти насам-натам, а Джил се разсмя.