— Стига онзи гаден магьосник да го остави, нали? Слушай, Адерин ми каза, че и той пазел дъна по някакъв свой начин. Щял веднага да разбера, ако хората на Корбин се приготвят за пробив. — Слигин тръсна глава с гневно недоумение. — И майтап си прави с мен отгоре на всичко. Как ще разбереш, викам му, с магически кристал или нещо подобно ли? А, не, казва, Дивите ще ме предупредят. Дивите, а? Върви после, че се разправяй с вълшебници.
Родри се усмихна насила. Нямаше ни най-малко желание да обяснява на Слигин, че Дивите наистина съществуват. Искаше му се да повярва, че Джил и Адерин просто са се пошегували с него, но сам бе усетил как нещо го дърпа за косата. Както мислеше за това, той изведнъж си припомни, че Адерин е дал обет да не лъже — следователно бе чиста истина, че западняците всъщност са легендарните Елкион Лакар, а самият той е наполовина техен сънародник. Елфическа кръв в елдидски вени. В този миг Родри ненавиждаше древната поговорка.
Горещият ден бавно отмина, без Корбин да предприеме каквото и да било. На вечеря благородниците насядаха заедно и се чудеха защо бунтовникът отлага неизбежното. Имаше само един отговор — че се надява магьосникът някак да го измъкне от кашата. Кой знае, може би Лодлейн разполагаше с магически начини да прати послание до Рийс.
— Адерин ще му попречи — заяви Родри.
— Надявай се… — мрачно отвърна Едар. — Знае ли някой какво може и какво не може деомерът?
Кой знае защо, никой не се нае просто да попита Адерин и военният съвет приключи с тревожно мълчание. Родри си взе чиста риза и отиде надолу по потока да се изкъпе. Уверено се отдалечи от лагера под звездните лъчи, смъкна дрехите и се хвърли в прохладната вода. Чистотата донякъде успокои нервите му, но докато се обличаше, зърна двамата западняци да крачат из мрака със същата сигурна стъпка. Калондериел се разсмя и му подвикна:
— Чистник като елф, а?
— Проклятие! Да не би Джил да се е раздрънкала?
— Естествено — обади се Дженантар. — Нали ние я пратихме да провери. Бях забелязал туй-онуй и взех да си задавам въпроси за теб, момко.
Родри го огледа внимателно. Също като всеки нормален човек, той не различаваше цветовете под звездната светлина и му се губеха някои дребни подробности, но въпреки това ясно забелязваше определено сходство между себе си и Дженантар в стройното телосложение и дългите пръсти. Макар че западняците бяха мускулести, и двамата имаха фигури като неговата — широки рамене, тясна талия и също тъй тесни бедра.
— Наскърбява ли те мисълта, че в клана ти има чужда кръв?
— Ще излъжа, ако отрека — каза Родри. — Но не бих искал да ви обидя.
— Няма нищо обидно — отвърна Калондериел. — Слушай, днес се позамислих и ако си спомням правилно преданията, една от нашите жени е избягала с някакъв лорд Пертик Мелуейд.
— Това е бил първият Мелуейд, който станал гуербрет на Аберуин — поясни Родри. — Сега съжалявам, че не слушах по-внимателно дългите разкази на барда за родословното дърво на моите прадеди. Изведнъж темата почва да ми се струва не чак толкова скучна.
Двамата се разсмяха и Калондериел шеговито го тупна по рамото.
— Ела при нашия огън — предложи Дженантар. — От доста време пазим един мех медовина, но моментът ми се струва подходящ да го отворим.
— Обзалагам се, че винаги си оставал на крак, докато другите се въргалят пияни под масата — добави Калондериел.
— Вярно. И това ли споделям с вас?
— Ами че то е една от най-добрите черти на Елкион Лакар. Поне според мен.
Елфическата медовина се оказа двойно по-силна от човешката разновидност, но същевременно по-приятна на вкус и по-пивка. Седнали край огъня, тримата мълчаливо прехвърляха меха от ръка на ръка, докато накрая Родри реши, че харесва новите си сънародници. Открай време знаеше, че не е като другите хора, а сега разбираше причината за това. Приятно бе да знае, че все пак има причина.
— Къде е Джил? — запита той най-сетне.
— На стража — отговори Калондериел.
— О, пъклото да го вземе, не е била длъжна.
— Тя настоя — намеси се Дженантар. — Казва, че на един сребърен кинжал не му отивало да се излежава като лорд.
— И без съмнение господарят кадвридок — подхвана Калондериел — скоро ще провери нощната стража да види дали някой не е заспал на пост.
— Затваряй си устата — скастри го Родри. — Или искаш още един двубой?
— След толкова медовина най-много да се катурнем в огъня. Извинявай, шегувах се.
Сред дружеско мълчание мехът продължи да обикаля от ръка на ръка. Ами Джил, запита се Родри. Какво щеше да стане, ако успееше да я прелъсти? Не можеше да се ожени за нея; рано или късно тя щеше да забременее като Олуен и просто да се превърне в поредната жена, чийто живот е съсипал. И то жена, рискувала живота си заради него. Може да беше от медовината, но не той изведнъж ясно разбра, че обича Джил твърде много, за да я опозори по такъв начин — че тъкмо заради обичта си е готов да се откаже от нея. Щеше да се отнася към момичето като към жрица на Луната, която стои тъй високо над мъжката похот, че всяко нечисто посегателство означава смърт.