— Да не сте пил медовина, ваше благородие?
— О, не ми се прави на непристъпна дама! Обичаш ме и знаеш, че те обичам.
Джил стана, хвърли едно дърво в огъня и се загледа как Дивите танцуват по сухата кора сред лумналите пламъци. Малко по-късно чу Родри да се изправя зад гърба й.
— Джил… Знам, че не мога да ти предложа нищо друго, освен злочестина. Права си да ме отбягваш.
Джил мълчеше.
— Моля те — продължи Родри. — Искам само да чуя, че ме обичаш. Кажи го един-единствен път и ще се задоволя с това.
Той я прегърна изотзад и привлече тялото й към себе си. Опияняващото спокойствие на простичкия човешки допир я блъсна в главата като медовина.
— Обичам те. Обичам те с цялото си сърце.
За миг ръцете му я стиснаха още по-силно; после се отдръпнаха. Докато Родри се отдалечаваше, тя втренчи поглед към огъня, защото знаеше, че ако го види как си отива, ще се разплаче.
— Както виждам нещата, имаме една последна надежда — каза Новек. — Рийс мрази проклетия си брат толкова силно, че може да се намеси просто за да го посрами.
— Така си е — потвърди Корбин.
Когато двамата погледнаха към него, Лодлейн само сви рамене. Бяха обсадени вече от осем дни — осем смрадливи дни през горещата, сушава есен, осем дни живот зад каменни стени — истинска мъка за човек, свикнал да язди на воля по земите на Елкион Лакар. Искаше му се да им прехвърли част от страданията си, като каже горчивата истина, но преди това трябваше да бъде готов с плана за бягство. Ако изобщо имаше как да избяга.
— Естествено, обработвам мислите на гуербрета — безсрамно излъга той. — Но положението не е лесно за него. Съветниците му са против каквато и да било намеса.
— О, богове! — възкликна Новек. — Бойният дух съвсем ще се скапе. Не можеш ли да избързаш?
— Деомерът изисква време.
— Тъй ли бе, просяк скапан? А преди много бързаше да ни забъркаш в тая каша.
Лодлейн го погледна втренчено. Изстреля от аурата си светъл лъч и шибна аурата на лорда. Новек изцъкли очи.
— Не обичам да ме ругаят.
— Разбира се — прошепна Новек. — Хиляди извинения.
Лодлейн шибна аурата му още веднъж, после го остави на мира.
— Освен това ви уверявам, че сериозно мисля за бойния дух. Без съмнение ще успея да уверя хората в нашата крайна победа.
Лодлейн стана, поклони се и излезе от стаята. Трябваше да остане насаме, за да размисли. Искаше му се да призове огъня и да изпепели до основи тоя смрадлив дън. Той щеше да избяга; можеше да сложи в торба дрехите си и малко пари, а после да отлети на воля. Все нейде щеше да му попадне друг лорд за омагьосване — нейде далече на изток, където Адерин нямаше да го намери.
— Ще те гоня, момко — изрече Адерин. — Дори и накрай света.
Лодлейн тихо изписка и се обърна, но коридорът бе пуст. И все пак присъствието на Адерин пропиваше всичко наоколо като мирис на дим в празно огнище.
— Рано или късно — продължи гласът на стареца — ще дойда при теб, или ти ще трябва да излезеш. Рано или късно ще се изправим очи в очи.
Чувството за чуждо присъствие се разсея. Лодлейн изтича към стаята и затръшна вратата зад себе си. Не можеше да избяга; дълбоко в сърцето му чезнеха последните искрици надежда, че Адерин ще му прости както толкова пъти досега.
— Значи трябва да победя.
Ако Адерин беше мъртъв, Лодлейн можеше не само да прати вест до гуербрета, но и да стори още много неща. Например да прати огън в шатрите на Родри, мухъл по запасите, болести по хората и конете му, докато накрая предизвика такава паника, че войниците да се разбягат и армията да се стопи като пролетен сняг. Ако Адерин беше мъртъв. Ако…
Към средата на следобеда Лодлейн застана до прозореца и се опита да призове буря. Ако не друго, поне щеше да се похвали пред Корбин и Новек, че е намокрил проклетата армия на Родри. Той повика първичните духове на Въздуха и Водата, назова ги с могъщи имена и видя как в небето почват да се сгъстяват тежки облаци. Покорна на неговата повеля, бурята прииждаше вълна подир вълна, вятърът се засили. Но изведнъж поривите му секнаха и небето взе да се разчиства. Лодлейн се напрегна, изруга духовете и продължи да се бори, додето накрая видя през небето да крачи един от Кралете. Огромен и наметнат с буреносна мантия, Кралят имаше фигура като на елф, изтъкана от сребристо сияние, а наоколо му се люшкаше ефирна колона от златни лъчи. Той размаха ръка и духовете побягнаха надалече, вече недосегаеми за Лодлейн.
Лодлейн се отпусна на перваза и заплака, защото знаеше, че Адерин е призовал Краля. Спомни си как някога стоеше до Адерин и старецът го представи на всемогъщите властители като свой бъдещ заместник. А сега беше изгнаник, недостоен дори за презрението им.