Трябваше му почти час, за да събере сили и да напусне стаята. Докато слизаше надолу по стълбата, видя, че насреща му се задава Адерин. Лодлейн подпря длан върху стената и застина като вкаменен, а баща му идваше все по-близо. Адерин го изгледа с презрителна усмивка, сякаш искаше да каже, че по всяко време може да разкъса неговите печати и да влезе където си пожелае. После видението изчезна.
Лодлейн се втурна към шума и човешкото присъствие в голямата зала. Докато вечеряше, из главата му се въртяха мисли за убийство.
Късно същата вечер Джил и двамата елфи играеха на зарове и се ругаеха най-ожесточено, когато към тях пристъпи Адерин. Носеше две дълги стрели.
— Време е. Кой ще вземе стрелите?
— Аз — каза Дженантар.
— Да, без съмнение отмъщението се пада на теб — кимна Калондериел. — Ако потрябва, ще имам готовност да те подкрепя с обикновени стрели.
Едва сега Джил забеляза, че двете стрели са със сребърни остриета.
— Джил — продължи Адерин, — ако Дженантар повали птицата, може би ще се наложи да я довършиш на земята. Използвай само сребърния кинжал и нищо друго.
— Добре. Значи старата легенда е вярна, нали? Само сребро може да нарани майстор на деомера.
— О, стоманата може да прониже плътта ни също тъй лесно, както тази на всеки друг. Ястребът би загинал и от обикновен меч. Но ако го убие сребро, след смъртта тялото му ще си възвърне човешката форма.
Адерин ги поведе по пътя, огрян от неясните лъчи на младата луна. Минаха покрай два чифлика с плътно залостени врати и на около миля от лагера стигнаха до ливада, край която се тъмнееше дъбова горичка.
— Скрийте се под дърветата — нареди Адерин. — Аз ще го предизвикам. И моля ви, бъдете готови. Той лети много по-бързо от мен.
Адерин се изкачи на най-ниското дърво и потърси удобно местенце между клоните, за да свали дрехите си. Джил смътно виждаше през листата присвития му, черен силует. Стори й се, че забелязва до него неясно просветващи очертания на бухал; изведнъж около птицата и стареца припламна синкаво сияние. Човекът бе изчезнал. На негово място сребристият бухал разперваше криле за полет. С глух крясък птицата се хвърли напред, размаха криле и бавно полетя през мрака. Джил ахна.
— Колкото и да съм го виждал, всеки път ми настръхва косата — подхвърли Калондериел.
Дженантар положи първата стрела на тетивата. Луната бавно пълзеше нагоре по небосвода. Джил не откъсваше поглед от звездното небе над дъна, но Калондериел ги видя пръв.
— Вижте!
Дженантар вдигна лъка и опъна тетивата, но мина още минута, преди Джил да види черното петънце на фона на звездите — бухалът отчаяно размахваше криле и се стремеше към тях. Изведнъж забеляза как още една птица се спусна стремглаво от висините, люшна се, зави и едва не сграбчи бухала. Сетне двете птици се стрелнаха право към дърветата, но ястребът беше много по-бърз. Мърморейки тихичко, Дженантар стоеше като вкаменен и чакаше разстоянието да намалее. Птиците идваха все по-близо, ала ястребът вече догонваше бухала. Дженантар изруга, пусна стрелата… и не улучи. Ястребът връхлетя отгоре, сграбчи бухала и двете птици се счепкаха във въздуха.
Биеха се като истински хищни птици — връхлитаха един върху друг високо във въздуха, удряха с нокти и клюнове, падаха, после се разделяха и започваха да кръжат, набирайки височина за нов сблъсък. Джил чу как ястребът пищи от ярост всеки път, щом умореният бухал му се изплъзваше. От време на време към земята падаше по някое грамадно перо, посребрено от лунните лъчи. Джил и Дженантар изтичаха на ливадата под схватката, но елфът още не смееше да стреля — боеше се да не улучи бухала.
Уморени от тази неестествена схватка, двете птици слизаха все по-надолу и вече не се издигаха тъй високо за поредния сблъсък. Блъскаха, драскаха, кълвяха се, слизаха и пак литваха с плясък. Бухалът бе на предела на силите си — личеше по бавните му движения.
— Адерин! — изкрещя Джил. — Надолу! Слизай надолу!
Без да обръща внимание на гласа й, ястребът се извиси, връхлетя и сграбчи бухала. Падаха все по-надолу и по-надолу, но този път бухалът сякаш нямаше намерение да се отскубва, само продължаваше да кълве яростно с клюна си. Джил пристъпи напред и трепетно зачака с кинжал в ръката — знаеше, че ще има само една възможност — после се втурна през ливадата, подскочи и замахна срещу ястреба. Докато падаше на колене в тревата, див писък й подсказа, че е улучила. Усети полъха на могъщи криле — бухалът се бе изтръгнал от схватката и полетя настрани само миг преди да се забие в земята. Джил се надигна и в този момент звънна лъкът на Дженантар.