Пронизан право в гърдите, ястребът изпищя още веднъж и започна да пада. Обгърнато от синьо сияние, тялото му се променяше, тъй че в един ужасен миг Джил видя нещо средно между човек и птица, по което се преливаха пера и плът. После трупът се стовари долу с тъп и страховит, но иначе съвсем обикновен звук. Бухалът нададе дълъг печален крясък и кацна в тревата. Птичият образ мигновено изчезна и на негово място се появи клекналият Адерин, цял покрит с дълги кървави драскотини. Джил изтича към стареца.
— Трябва да те превържем!
Адерин поклати глава, надигна се с усилие и подпря ръка върху рамото на Джил. Тя му помогна да се дотътри до двамата елфи, които стояха край мъртвия Лодлейн. Трупът лежеше по гръб, леко извит. По лицето му тъмнееха драскотини, на бедрото зееше дълбока рана от кинжал, а от гърдите му стърчеше сребърната стрела. Адерин вдигна ръце към небето.
— Свърши се. Нека отиде на съд в лъчезарната зала. Всичко е свършено.
От ясното звездно небе над ливадата долетяха три гръмотевици. Джил изпищя и кръвта й застина в жилите. Адерин бавно отпусна ръце и се вгледа в мъртвеца. Дори и в неясното лунно сияние Джил различи, че полага отчаяни усилия да се овладее. Дженантар прегърна стареца през раменете, тихо зашепна нещо на елфически и го поведе към дърветата.
— Да отнесем в лагера тая мърша. — Калондериел презрително подритна главата на Лодлейн. — Гледката сигурно ще зарадва нашия кадвридок.
Докато се привеждаха да вдигнат трупа, Джил чу откъм дърветата протяжния скръбен вой на Адерин. Стенанието се повтаряше в тъй трескав и болезнен ритъм, че тя въздъхна от облекчение, когато звукът заглъхна в далечината. Беше изумена от подобна скръб за неприятеля и можеше само да предполага, че има нещо вярно в старите легенди, според които общата работа над деомера създавала нерушими връзки между хората.
Когато се домъкнаха до лагера с товара си, един от стражите разпозна Лодлейн и изкрещя името му. Незабавно цялата армия скочи на крак. Благородници и прости войници се струпаха безразборно наоколо и със смях взеха се тупат по гърбовете, щом трупът падна в нозете на Родри.
— Значи това псе кърви като най-обикновен човек, нали? — извика младият лорд. — Е, хора, какво ще речете сега за проклетия му деомер?
Армията отвърна с дюдюкане и псувни. Родри вдигна ръка за тишина.
— От моя страна би било почтено да върна съветника при господаря му, нали така? Чудя се какво ли ще си помисли онзи смрадлив пор, като го види?
Войниците се разсмяха и нададоха възторжени крясъци. Джил погледна към мрачния дън и се запита дали Корбин и неговите хора чуват глъчката. Някакво хладно деомерско предчувствие й подсказа, че утре ще е денят на битката. Единственият начин Корбин и Новек да спасят поне частица от загубената си чест бе да излязат навън и да умрат.
Късно тази нощ Невин опита да се свърже с Адерин. Усещаше съзнанието на стария си ученик — разкъсано, смазано от скръб, изпълнено с такава болка, че от собствените му очи бликнаха сълзи. Прекрати опитите и остави Адерин насаме със страданието. По-късно щеше да има време за разговори и подробности, но вече знаеше най-важното — Лодлейн беше мъртъв. Невин остави мангала, отвори капаците на прозореца и се загледа в нощта.
Далече под него градчето Дън Гуербин тънеше в мрак и безмълвие. Някъде излая куче; в един двор просветна фенер и след малко изгасна. Невин изпита дълбока благодарност, че спящите хора никога нямаше да узнаят какви невероятни заплахи са надвисвали над тях и техните господари. През последната седмица се бе свързал с другите майстори на деомера, пръснати като рехава мрежа из цялото кралство. Неколцина потвърдиха, че са усетили следи от черен деомер и сега всички бяха нащрек. Скоро Невин щеше да чуе новини за бягащия си враг. Поне така се надяваше, защото искаше час по-скоро да предприеме нещо срещу него.
— А утре възелът ще се разплете — сподели той със звездното небе. — О, богове, пазете моята Джил.
Лагерът бе вдигнат, колите на обоза отстъпиха назад към края на ливадата. В изгряващото утро бойците седяха върху конете си пред Дън Бръдлин и чакаха. Като последен благороден жест спрямо противника, Родри бе разположил своите хора малко по-далече, та Корбин да изведе цялата си войска преди началото на боя. Отстрани Джил яздеше между него и Слигин. Зад тях чакаше отряд от копиеносци, готови да защитят своята деомерска отмъстителка.
— Не забравяй заповедите — обърна се Родри към Джил. — Изчакай да ти пробием път към Корбин. После е твой.
Джил се усмихна. Сега, когато часът наближаваше, страхът й бе нейде далече, от него оставаше само лек хлад в корема. Нетърпелив и готов за схватката, Изгрев пристъпваше от крак на крак. Изведнъж вятърът донесе откъм дъна песента на сребърни рогове. Джил дръпна качулката на ризницата върху дебелата плетена шапка, сложи отгоре шлема и намести щита пред себе си, докато наоколо копията се люшкаха и заемаха бойна позиция. Далечните рогове запяха отново и тя изтегли меча.