След като бе уредил този досаден въпрос, Гуеран се отправи към кулата. Из главата му се въртяха мисли за добитък и набези. Лесно можеше да скърпи балада от банални хвалебствия и позабравени стари куплети. Само гледай да споменеш всекиго, каза си той, тия пияндури и без това не различават една песен от друга.
Рано на следващото утро, докато все още бе сравнително прохладно, Таник взе от склада седлото си, парцал и парче сапун, после изнесе всичко това на сянка край кладенеца. Извади кофа вода, седна и се зае да чисти амуницията. Макар че повечето войници се събираха за тая работа в склада, той предпочиташе да я върши насаме. Все още усещаше болезнено, че е новак в отряда и кара изпитателен срок, в който трябва да се покаже достоен. Тъкмо бе почнал да сапунисва ремъка на стремето, когато Дорин се зададе с широка крачка и клекна пред него.
— Исках да си поговорим, момко — каза Дорин.
— Разбира се, капитане. Неприятности ли има?
— Още не и дано да няма. Какво мислиш за слугинчето на барда? На нашия Гуеран не му се нрави, че я задяваш.
— Тя ме задява, капитане. Тъпа малка кучка, мене ако питате.
Дорин се позамисли над думите му. Макар че говореше чистата истина, Таник не се надяваше капитанът да я приеме, просто защото никой никога не му вярваше.
— Изненадваш ме — каза Дорин. — Боях се, че вече си я катурнал в сеното. Май доста й се ще.
— Нямам намерение да посягам на честта й, ако изобщо има такава. Само ме дразни. Непрекъснато дърдори.
— Е, човек лесно може да й запуши устата.
— Без съмнение. Ако ви допада, погрижете се за това.
Дорин сви рамене, изправи се с ръце на кръста и огледа седлото.
— Много добре. Значи няма да ти е неприятно, че бардът иска да я оставиш на мира.
— Никак, кълна се.
Удовлетворен, Дорин се запъти към войнишките помещения. Таник отново започна да сапунисва седлото. Значи да сторя каквото иска бардът, помисли той, онова дребно надуто копеле, дето по цял ден цвърчи като славейче. Изкушаваше се просто ей така, напук, да задълбочи нещата с Када, но вече бе насочил стрела към по-опасна плячка. Работеше без да бърза и непрекъснато се оглеждаше дали отнякъде няма да изскочи жената на барда. Обикновено тя извеждаше децата, за да погледат конете.
Търпението на Таник бе възнаградено след няколко минути, когато Лийса излезе с момчетата. Докато влизаха в конюшнята, Таник я гледаше отдалече. В Лийса имаше нещо особено — в мекото полюшване на бедрата при всяка стъпка, в начина, по който се усмихваше с отметната глава, в тия нейни очи, обещаващи нещо далеч по-различно от онова, което би могло да предложи в леглото едно подплашено девойче. Гледаше я и му ставаше топло и приятно, също като от слънчевите лъчи, които усещаше по гърба си. Запита се дали не скучае с този надут и доста по-възрастен мъж. На барда му трябва помощник, помисли Таник, тъй че ще се погрижим за това.
На обяд той не пропусна да погледа как Лийса се храни със съпруга си. Бардът, шамбеланът и техните семейства имаха привилегията да сядат при лорд Мароик на масата до почетното огнище. Таник се настани на една от войнишките маси, откъдето можеше да я вижда. Лийса изглеждаше по-загрижена за децата, отколкото за съпруга си, който отново витаеше нейде из облаците, дъвчеше разсеяно и се взираше в отсрещната стена. Това бе тъй добро предзнаменование, че Таник се замисли как да размени с нея две-три думи насаме. Един от съседите му го смушка в ребрата.
— Какво става? — запита Генин. — Май зяпаш по кошутите в чужда гора, мой човек.
— Лесно се ловят кошути, щом еленът няма рога.
— Не му трябват рога, ако горският дебне за бракониери. Усети ли, че пъхаш пръст в халбата на барда, лорд Мароик моментално ще те изрита.
— Тъй ли? — Таник бавно извърна глава и го изгледа втренчено. — Ти ли ще изтичаш да разправиш на капитана?
Генин боязливо се сви и поклати глава, но Таник вече бе забол нос в паницата. Нямаше смисъл да издава играта си. Щом желаеше Лийса, трябваше да се бори за нея, ала той бе свикнал да се бори за всичко, което желае. В тоя проклет живот нищо не идва лесно, помисли той, значи и този път едва ли ще е по-различно.
Привечер след един убийствено горещ ден Невин наближи село Блейдбир във владенията на лорд Мароик. Селцето не представляваше нищо особено — шепа къщурки и ковачница. Нямаше дори кръчма, което го затрудни, защото трябваше да отседне някъде. Беше дошъл да прогони пагубната суша, но за тъй сложни деомерски дела бе необходимо време. Разбира се, можеше да лагерува в гората, обаче нямаше да е приятно. След петдесет години скитане по пътищата като билкар, той бе стар, непохватен, лесно се изморяваше и дълбоко в сърцето си ненавиждаше вечната самота.