Точно по залез слънце Невин напусна стопанството и слезе до реката, където откри ясеново дърво, седна под надвисналите му клони и се загледа към водата. Дори и в самата си същност ленивото, мътно течение, обагрено в червено от залеза, бе загубило всякаква сила. С второто си зрение Невин видя как се е оплела грубата, първична мощ. Преплетени, проникващи и обкръжаващи света, който хората наричат реален, съществуват и други светове, или състояния, или дори сили — името няма значение. Деомерът ги нарича плоскости, познава техните обитатели, изучава стихиите им и има начини да ги вижда и да разбира, че са също тъй реални, както единственият познат за обикновените хора свят. Тайната, че човешкият разум е порта между плоскостите, може спокойно да бъде споделена със всекиго, защото трябват дълги години учение и труд, докато портата се отвори — години, които нетърпеливите и глупците биха прахосали в откриване на непотребни и забранени тайни.
Една от тези плоскости, ефирната, е дом на първичните духове (Дивите, както ги наричат хората), извор на природните сили и мрежа, в която са вплетени душите на всички живи същества. В тази плоскост и отвъд нея се простира силовата област, наричана от деомера Дивите земи и там се корени далеч по-голяма част от човешкия разум, отколкото бихме желали да си признаем. За да види какво е обезпокоило реката, Невин си изгради врата към Дивите земи. Постепенно забави дишането си, докато се почувства едно цяло със земята. Въздухът нахлуваше и излиташе от дробовете му; пред него беше водата, заблестяла от сетния огън на залеза. Умът му бе петият елемент, обединяващ другите четири. Бавно и грижливо той изгради в съзнанието си образа на синкава, бледо сияеща петолъчна звезда с насочен към небето връх, както се полага по светите закони. След толкова години работа с деомера съвсем не бе трудно да я накара да запламти независимо от волята му. Изнесе образа от съзнанието си и огнената звезда сякаш сама се появи на речния бряг.
В този магически знак Невин съзря Дивите земи да се разстилат синкави и мъгливи под своето хладно слънце. Канеше се да премине отвъд, когато Дивите дойдоха сами, прелитайки през вратата като вихър от едва различими силуети. Невин усети как по гръбнака му стремително пробягват тръпките на силата, докато те кръжаха наоколо и излъчваха първобитните си емоции — тревога, омраза и молба да им помогне. Дивите на Въздуха ругаеха тия на Огъня и Водата, а Дивите на Земята бяха изпаднали в отчаяние.
— Хайде, хайде — каза Невин. — Ще трябва да поговоря с вашите крале. Сам нищо не мога да сторя.
Те мигновено се втурнаха назад към своите земи и изчезнаха. Невин се запита дали да не ги последва, но реши, че ще е по-добре първо да отнесат вестта на кралете си. Той бавно изтри звездата, поемайки синкавото сияние в себе си, после трикратно потупа земята с длан, за да сложи край на ритуала. Сред прохладния нощен въздух се почувства спокоен и силен.
Утре вечер пак ще опитам, помисли Невин. Ако е чак толкова зле, рано или късно кралете ще приемат помощ от мен. Макар че на хората им бе отредено да управляват Дивите, а не да ги боготворят или умилостивяват, те заслужаваха почит и любезност — нещо, което Невин можеше да им предложи като истински принц. Но трябваше да побърза, ако искаше да спаси от глад местните селяни. Продължеше ли сушата още малко, с реколтата щеше да бъде свършено.
Рано на следващата сутрин, докато още беше прохладно, Невин отново отиде в дъна, за да покаже стоките си на лейди Кабрила. Тя го прие в женските покои, където се бяха събрали всичките й прислужнички, нетърпеливи да видят какво ще предложи този пътуващ търговец. Докато подреждаше на една маса билките, помадите и другите козметични средства, Невин незабелязано оглеждаше жените една по една. Тъкмо бе почнал да губи надежда, когато млада жена с красиво извезан шал върху черните си коси тихо се вмъкна през страничната врата и застана зад групата. Въпреки разликата в косите и очертанията на лицето, Невин не би могъл да я нарече в мислите си другояче, освен Брангуен.