— Колко приятно мирише тук. Много любезно от ваша страна, сър, че сте тъй търпелив с моя Адо. Да го чуете само как разправя вечер: днес учихме за мащерката, днес сушихме корени от зарасличе. Баща му направо се е видял в чудо.
— Дразни ли се Гуеран? Повечето мъже искат синовете им да проявят интерес към тяхното призвание.
— О, не, моят мъж е най-добродушният човек на света. Мисля, че се радва, като вижда Адерин да проявява такъв интерес. Детето е странно още откак се роди.
Невин се усмихна. Беше напълно уверен в това.
— Изненадва ме, че нямате повече деца. Много ги обичате, доколкото виждам.
— Е, моля се скоро да имаме още. — Лийса извърна глава и очите й помръкнаха. — Разбирате ли, между двете момчета ни се роди и дъщеря, но я изгубихме. Треската я отнесе.
— Искрено съжалявам. Тежко е за една жена да изгуби детето си.
— Така е. — При спомена за преживяната скръб гласът й стана безизразен. — Е, без съмнение такъв ми е бил Уирдът, както и този на горката малка Данига.
Невин изтръпна и се запита дали това наистина не е било възмездие на Уирда, задето бе удавила себе си и детето в онази страшна нощ. Да, така беше. Деомерският хлад пробяга по гръбнака му, когато осъзна в какво би могло да се превърне това дете, ако бе доживяло да израсне заедно с него и Регор — в ненадминат майстор на деомера. Лийса се усмихна и надникна навън през вратата.
— Ето го и нашия Адерин — каза тя.
Макар че бе изрекла „нашия“ съвсем небрежно, искайки да каже „онзи Адерин, когото познаваме, а не някой друг“, от тази дума Невин изстина до мозъка на костите. Заклевам се да отгледам това дете като свое, помисли той. Обетът си е обет.
Тази нощ Невин слезе до ясеновото дърво край реката, седна и се загледа в бавното течение. Уирдът най-сетне се бе изяснил и сега той усещаше цялата му тежест. В този живот Брангуен бе загубена за него; тя трябваше да се отплати на Блейн за безнадеждната обич, която го бе тласнала към смъртта, а и да изкупи вината си пред Адерин, задето бе отнела живота му още преди да е започнал. Невин също имаше дълг пред Блейн и Адерин, тъй като именно заради неговите нескопосни интриги Брангуен бе останала сама срещу братовата си похот. Едва след като изплатяха дълговете си, би могъл да я поведе към деомера. Но през следващите двайсет години Адерин щеше да бъде под негова опека, защото деомерът се изучава бавно. След двайсет години Невин щеше да е надхвърлил деветдесетте. Ами ако се наложеше да изчака новото й прераждане? Тогава щеше да е на повече от сто, невъобразимо стар, съсухрен и безпомощен, ням като пън или разлигавен като пеленаче — пленена душа в куп разлагаща се плът. В този миг Невин се поддаде на паниката. Разтреперан и изнемощял, вече не бе повелител на деомера, а най-обикновен човек, също като боец, който е решил да загине в сражение, ала щом рогът призове за атака, той вижда как Смъртта препуска насреща и горчиво оплаква дадения обет, когато вече няма връщане назад.
Хладните тръпки на нощния вятър се засилиха, разлюляха надвисналите клони. Невин отпусна лице в шепите си и призова цялата мощ на обучената си воля, за да прогони малодушието. Обетът си е обет, каза си той. Ако ми е писано да бъда съсухрен и немощен, нека става каквото ще, стига само да изпълня този обет. Вятърът го погали по косите като дружеска ръка. Той надигна глава и разбра, че не е вятърът, а Дивите — силфиди и горски духчета, едва различими силуети, пърхане на блестящи криле, лица, които се мяркаха и чезнеха ту тук, ту там. Те идваха като приятели, долавяха неговото страдание и съчувствено се струпваха наоколо — същества, породени от първичния изблик на жизнена сила. Невин усети как умората го напуска, докато те щедро вливаха в него частици от своя живот като малък дружески дар. Изправи се, пристъпи напред и зарея поглед в небето, където искреше огромната звездна ивица на Снежния път — величав и недостижим, ала сияен като надежда. Разсмя се с глас и смехът му бе мощен и звънък като на дете. Видя как Уирдът се разтваря пред него, укрепен от делата му в Дивите земи. Щеше да доживее края на своя труд, независимо колко би траял по човешките мерки.