— Но понякога ще се връщаме, нали?
— Да, от време на време.
Адерин застана на един крак и извъртя другия зад него. Захапа долната си устна и изведнъж се превърна в изплашено мършаво момченце. Но когато надигна глава, мъжката душа — душата на мъжа, в който щеше да се превърне един ден — надникна през очите му за краткия миг, когато двете нива на съзнанието се сляха, за да вземат най-важното решение в неговия живот.
— Не искам да си тръгна. Но знам, че ще го сторя. Толкова много неща искам да науча, Невин. То е като копнеж за вода в жегата. Просто трябва да намериш извора.
— Така е. Значи се разбрахме.
Голямата зала беше препълнена и опушена, защото в дъждовния ден се бе наложило да запалят факли. В дъното Гуеран седеше с кръстосани крака на една маса, държеше арфата в скута си и пееше, а по челото му се стичаше пот. Хората го гледаха внимателно и слушаха как пее за набега срещу стадото на съседа, изреждайки в цветисти куплети имената на всички бойци.
— По-добре да идем при мама — каза Адерин. — Тя е горе.
Докато се изкачваха по спиралната стълба, чистият, звучен тенор на Гуеран продължаваше да възпява славната битка. За щастие в стаята на барда бе прохладно и тихо. Капакът на единия прозорец висеше открехнат и отвън се процеждаше мътна светлина. Лийса седеше до него с ръкоделие в скута. Макар че ги поздрави с усмивка, Невин забеляза тревогата по лицето й — навярно си мислеше за Таник. Заговориха за това-онова, ала Невин през цялото време я оглеждаше с алчен копнеж — не по красивото тяло, а по душата, която надничаше през очите й, по онази, която би могла да бъде негова спътница и да прогони самотата.
— Е, стига сме бъбрили — каза най-сетне Лийса. — Едва ли сте дошъл да си приказваме за дъжда.
— Права сте, дойдох заради Адерин. Той проявява истински талант в билкарския занаят и се питах дали вие и съпругът ви бихте се съгласили да ми го дадете за чирак.
— Много искам, мамо! — намеси се Адерин.
— Млък! Трябва да поговоря с татко ти. Е, Невин, отлично разбирам, че това ще означава момчето да пътува с вас. Не знам дали бих могла да го пусна.
— Мамо! — проплака Адерин.
— Марш навън, щом не можеш да кротуваш. Върви да послушаш баща си.
Хленчейки, Адерин неохотно напусна стаята и затръшна вратата. Лийса се облегна и замислено огледа Невин.
— Вече загубих едно дете. Две ми се струват твърде много.
— Знам, но така или иначе, скоро ще трябва да ви напусне, за да изучи занаят. Не ми се вярва да стане бард като баща си. Какво, съмнявате ли се, че ще се грижа за него?
Лийса се замисли и когато срещна погледа му, отново си спомни — за миг в очите й трепна изненада и радост.
— Искрено казано, не. Но ще го видя ли някога?
— Разбира се. Редовно ще идваме да ви навестим.
— Е, това поне е утеха. Слушайте, ще ви кажа нещо, защото сте единственият, който би го разбрал. Когато Адерин се роди, изпитах странно чувство. Разбрах, че някой ден ще ме напусне, за да тръгне към необикновен Уирд. Естествено, беше ми за пръв път и се чувствах тъй изтощена, просто се радвах, че всичко е свършило. Акушерката сложи Адо върху гърдите ми и той ме погледна със зрящи очи. Повечето бебета са като кученца, просто сучат и нищо не виждат с мъгливите си очички, но Адерин виждаше. Разбрах, че той знае къде е попаднал и се радва. И тогава си помислих, че му е отреден необикновен Уирд. Какво ще речете, глупава ли съм?
— Ни най-малко. Не се съмнявам, че това е чистата истина.
Лийса въздъхна и се загледа навън, където дъждът продължаваше да ръми тихо и упорито.
— Билки значи? — каза тя. — Само на това ли ще го учите?
— Откровено казано, има и още нещо. Какво мислите за деомера? Дали е само легенда от баладите на Гуеран и нищо повече?
— Откровено казано, мисля, че е доста повече. — Лийса се усмихна, повтаряйки нарочно част от думите му. — Така и предполагах. Ако е вярно… е, значи няма начин да застана между него и Уирда.
— Опитате ли се, би било много зле… за всички ни.
Лийса кимна, без да откъсва поглед от дъжда.
— Ще изчакате ли до пролетта? — запита тя с пресекващ глас. — Още е толкова мъничък.
— Ще изчакам. А другото лято няма да пътуваме надалече. Наесен ще го видите.
По лицето на Лийса бликнаха сълзи. Невин искаше да коленичи в нозете й, да я нарече Брангуен и да помоли за прошка. Можеше да остане в Блейдбир, да не я лишава от син и сам да не се дели от нея. Деомерското предупреждение го удари като плесница. Тя също трябваше да следва своя Уирд и той беше безсилен да го смекчи. А и да останеш, запита се Невин, какво от това? Само ще ненавиждаш Гуеран, задето я притежава.