— Жените изведоха децата на дълга разходка — каза Гуеран. — Тая неприятност много ги разтревожи.
— Сигурно. Таник май доста се е засегнал от твоето предупреждение.
Гуеран се усмихна мълчаливо.
— Слушай! — изръмжа Невин. — Защо просто не отиде да поговориш с лорд Мароик?
— Защото исках Таник да умре. О, богове, нима си очаквал друго?
Невин шумно въздъхна.
— Ти си един хитър дребен убиец. Направо като в някоя от твоите балади.
— Благодаря. Ще кажеш ли на Мароик?
— Да не мислиш, че би ми повярвал? Уирдът си е твой, приятелю, и знай, че някой ден ще си платиш.
— Къде? В сенките на Отвъдното ли?
Гуеран се усмихваше тъй самодоволно, че Невин едва се удържа да не го зашлеви. Гуеран бе получил шанса да се изтръгне от заплетения Уирд, който споделяше с Герейнт — би могъл да забрави миналото и с чест да използва закона, за да пропъди врага от жена си. Вместо това бе използвал закона като меч.
— Рано или късно — каза Невин — това убийство ще се стовари върху главата ти.
— Тъй ли? Е, поемам риска.
Невин изгаряше от желание да му каже истината — забранената истина, която не биваше да разкрива, без да го питат: през този живот може да си в безопасност, но през следващия или по-следващия, рано или късно тази кръв ще се пролее върху теб, защото кръвна верига ще те обвързва с Герейнт. И изведнъж го обзе страх — дали и той нямаше да е обвързан просто защото можеше да прозре в мислите на Гуеран и да предотврати убийството?
Минаха два дни, преди Невин да срещне Лийса. Когато доведе Адерин в дъна, тя ги посрещна на портата и отпрати момчето при Када. Водейки коня си, Невин тръгна заедно с нея надолу по тревистия склон. Под ярките слънчеви лъчи лицето й беше бледо и изпито от безсънни нощи.
— Искам да ви кажа, че Гуеран се съгласи да вземете Адо за чирак — каза Лийса. — Ще трябва да обсъдите едно-друго, но въпросът е уреден. Щом Гуеро реши нещо, няма връщане.
— Да, наистина е упорит.
Когато Лийса прехапа устни, той разбра, че тя много добре знае какво се е случило.
— Простете ми старческата грубост.
— Не се извинявайте. Ах, богове, сърцето ми се къса, но какво мога да кажа? Гуеро го стори само за да ме защити.
— Вярно си е. След този случай вече и най-глупавият войник не би посмял да ви досажда.
Лийса кимна и се загледа в далечината, където река Нер искреше под следобедната мараня.
— Моят съпруг е добър човек.
Невин въздъхна и си помисли, че навярно е искрена.
— Знам колко съм щастлива — продължи тя. — понякога сърцето ми се свива от болка като си помисля, че имах късмета да избера него.
— Как така? Би трябвало да се радвате.
— Тъй мислят всички мъже. Но боговете са ми свидетели, цялата тази история ме отвращава. Криех се горе в стаята като уплашено дете и през цялото време си мислех какъв късмет е, че мъжът ми повярва в истината и че изобщо имам мъж, за да ме защити. — Лийса се навъси и извърна лице срещу него. — Омръзна ми да завися от късмета. Бих искала да имам мъжка сила, та да пратя късмета при Властелина на ада.
— Млъкнете! Подобни желания могат да станат опасни.
Лийса небрежно сви рамене и отново се загледа към равнината, сякаш нейде там виждаше далечното бъдеще.
ЕЛДИД, 1062
Деомерът е необятна пустош, пресичана само от няколко безопасни пътя. От двете им страни се разстилат неведоми простори, пълни с диви зверове, пропасти, тресавища и безброй други заплахи, що могат да погубят непредпазливата душа също тъй сигурно, както разлютен глиган би погубил небрежния ловец. Не им се присмивайте, преди да ги срещнете.
Изпотени под жаркото слънце, мулетата пръхтяха и ритаха, докато мулетарите размахваха тояги и се мъчеха да ги подредят в що-годе прилична колона. Керванът се бе превърнал в безредна тълпа, която тъпчеше пред градските порти сред облак кафеникав прах. Кълин от Кермор измъкна коня си настрани и се поотдалечи от пътя. Като се изправи на стремето, той зърна как търговецът Дрегид спори със стражата за размера на таксите, но мулетата вдигаха толкова прах, че не се различаваше кой къде е в кервана.
— Джил! — гръмогласно изрева Кълин. — Джил, измъквай се от тая лудница.
След няколко минути тревожно изчакване я видя да се задава към него с кафявия си жребец. Потта се стичаше на мътни струйки по прашното й лице, а русата й коса сега не се различаваше по цвят от козината на коня.
— Дано Дрегид най-сетне вземе да им плати — каза Джил. — Умирам за една свястна баня.