— Аз също. И за халба пиво.
Двамата погледнаха с копнеж към високите крепостни стени на Кернметон, един от малкото истински градове в Северозападен Елдид. Въпреки типичната градска воня на отходни канали в лятната жега, градът обещаваше разкош и удобства след цяла седмица тежък път. Боязливият Дрегид бе наел Кълин да охранява кервана му, макар че по тия краища рядко се срещаха разбойници.
Сред хорски крясъци и рев на мулета, керванът най-сетне се раздвижи и малко по малко навлезе сред лабиринта от плътно натъпкани кръгли къщи, после пое напред по кривите улички, докато достигна някакъв зле построен каменен хан. Кълин скочи от коня и си проправи през навалицата път към Дрегид. Без да се пазари, застаряващият търговец му плати един сребърник.
— Никога не съм имал по-спокойно пътуване, сребърен кинжал.
Докато Кълин се обръщаше, мършавият ханджия с мазна коса и присвити очи го хвана за рамото.
— Тук не приемаме сребърни кинжали!
— Нямам желание да ти храня въшките. А сега си дръпни ръката.
Леко пребледнял, ханджията отскочи назад.
Край източната порта имаше порутен дървен хан с кален двор, където двамата бяха отсядали и преди. Вярно, вместо конюшня имаше само паянтов навес, който изглеждаше малко по-чист от самата кръчма, но пък за сметка на това ханджията посрещна Кълин като отдавна изгубен брат и им предложи най-добрата си стая — тесничко помещение на горния етаж с едно-единствено криво прозорче. Казваше се Брад и имаше само едно ухо — другото навярно бе изгубил в кръчмарски побой, ако се съдеше по белезите от зъби върху остатъка.
— Е, малка Джил! Май вече не си толкова малка, а? Защо още не си се омъжила?
— Ами ти защо не си държиш езика зад зъбите? Или искаш да останеш съвсем без уши?
— Брей, да му се не види, Кълин! Ти да не си отгледал диво коте?
— Не съвсем. Такава си е по рождение, а пък без мен щеше да е още по-дива.
Джил шеговито замахна към Брад. На седемнайсет години тя се бе превърнала в стройна млада жена, заякнала от скитническия живот, с момчешка стойка и походка, която обаче не накърняваше хубостта й. С лекота помогна на Брад да пренесат в стаята няколко кофи гореща вода и голямата дървена вана, после прогони баща си, за да се изкъпе на спокойствие.
Широката полукръгла зала на кръчмата беше почти празна. Две кучета спяха край огнището, двама дрипави младежи се бяха разположили на масата до вратата и тихичко разговаряха над халбите. Озърнаха се към лъскавия сребърен кинжал върху пояса на Кълин, сетне престанаха да му обръщат внимание. Кълин седна с гръб към стената и пое от Брад халба тъмно пиво.
Беше на третата халба, когато Джил слезе с провиснала край лицето мокра коса. Тя го огледа подозрително.
— Колко изпи?
— Не е твоя работа. Хайде, допий това, а аз отивам да нося вода за ваната.
Той бързо стана и се измъкна, преди да е казала още нещо. Не искаше да си признае защо пие толкова много — остаряваше и трябваше да успокои болката от старите рани след дълго пътуване и спане на голата земя. Като девериец, трийсет и петте му години го правеха човек на средна възраст, а като сребърен кинжал беше просто рядка птица. Никога не бе чувал друг сребърен кинжал да е живял толкова дълго. Колко ли още ти остава, преди да се срещнеш с Уирда, запита се той. Трябва да намериш на Джил някой добър, грижовен мъж. Както винаги, побърза да прогони тази мисъл; всяко нещо с времето си.
Вечеряха мълчаливо — и без думи им стигаше удоволствието, че са заедно. От време на време Джил поглеждаше към огъня в камината, усмихваше се и мълчаливо раздвижваше устни, сякаш виждаше още нещо. С годините Кълин бе приел този неин странен навик, както бе свикнал и с това, че вижда разни неща в облаците и реките. Макар и с болка на сърце, той разбираше, че дъщеря му притежава онова, което неуките хора наричаха „второ зрение“. Тази вечер тя му поднесе поредното доказателство.
— Знаеш ли, тате, трябваше да продължим с Дрегид.
— Тъй ли? Е, жалко, че той не ни предложи.
— А, ще предложи.
Кълин се канеше да подхвърли някаква язвителна забележка, когато Дрегид влезе в кръчмата. Спря на прага и се озърна в сумрака. Макар прошарената му рижа коса да издаваше, че е доста на трийсет години, благодарение на непрестанните пътешествия беше як и строен като войник. Когато Кълин му подвикна, той въздъхна с облекчение и побърза към масата.
— Искрено се радвам, че най-сетне те открих. Поразмислих се днес, сребърен кинжал. След около седмица заминавам на запад. Ако се съгласиш да изчакаш, ще ти платя квартирата.
Джил се усмихна лукаво.