— Не вярвам, но мед ще му капне на сърцето, ако успее да ме лиши от наследство — заяви Родри, който току-що бе нахълтал в приемната. — Без съмнение нейна светлост е напълно права относно парите. Всички останали приказки за женската власт и прочие си звучаха фалшиво от самото начало.
— Хей! — кресна Ловиан. — Откога подслушваш на вратата?
— Колкото да чуя каквото трябваше — ухили се Родри. — Исках да разбера какво ще кажеш на негово благородие за позора ми.
— Това го обсъдихме на трапезата.
— На трапезата ли? — Родри лениво се отпусна на стола. — Добро храносмилане имате, милейди.
— Слушай, пале невъзпитано! — До смъртта на владетелката Слигин щеше да бъде равен по ранг с Родри и затова не си пестеше думите. — В мое присъствие бъди така добър да се държиш учтиво с почитаемата си майка.
— Извинявай. Пошегувах се. Обаче наистина разбирам какво имаш предвид, майко. Рийс сигурно се облизва и си мисли как да докопа онова, което е мое по право.
— Не храня илюзии за братска любов между вас двамата. Но вярвам, че ако се стигне до открита война, Рийс ще се намеси.
— Сигурно, ако ти го помолиш — нацупи се Родри. — Но ми се ще да използвам случая и да покажа на тия твои васали колко струвам.
Каза го тъй безгрижно, че сърцето на Ловиан се сви. Ако се стигнеше до война, Родри щеше да бъде кадвридок — пълководец, който да я замести начело на армията. Познаваше го твърде добре, за да се надява, че ще управлява войската си изотзад.
— Чух те да казваш, че Новек се е прехвърлил към бунтовниците — обърна се Родри към Слигин. — Не очаквах това от него.
— И аз. Но напоследък са плъзнали адски странни слухове.
— Пак ли деомер? — разсмя се Родри.
— Точно така. — Слигин помълча, хапейки крайчето на мустака си. — И човек почва да се чуди, особено след като Новек погазва клетвата по такъв начин.
— Фъшкии! О, извинявай, майко. Обаче не вярвам на нито една дума от тия глупости.
— Е, и аз, разбира се — кимна Слигин. — Но помисли! Това си оказва влияние върху хората. Бойният дух и тъй нататък. Почне ли войникът да мисли за деомер… кой знае докъде ще се стигне.
Ловиан кимна. След като никой не познаваше силата на това загадъчно изкуство — и след като изобщо малцина вярваха в неговото съществуване — то ако някой започнеше да размишлява над възможностите на деомера, догадките можеха да се разтегнат до безкрайност.
— Казват, че за всичко бил виновен онзи съветник на Корбин — добави Слигин. — Лодлейн му е името. Всички мислят, че владее деомера.
— Тъй ли? — присмехулно изсумтя Родри. — Е, аз пък съм го срещал и ми е трудно да повярвам, че в тоя префърцунен женчо има и капка сила. Гръм да ме удари, ако разбирам защо Лодлейн приема съвети от човек, който вони на парфюм.
— Прав си, странно е. Но нали тъкмо за това говорим.
Усмивката на Родри изчезна.
— Знаете ли — намеси се Ловиан, — мисля, че трябва да повикам Невин.
— Какво? — изненада се Родри. — Как тъй ще повикаш никой?
— Невин, стария билкар, глупчо. Не си прави шега със сериозни неща.
— Извинявай, майко. Щом искаш, повикай го. Знам, че старчето те забавлява, а ако тръгнем на война, ще ти трябва приятна компания.
— Така и ще сторя, стига да го открия. Сигурно пак е на път да продава билки, но може и да си е у дома.
— Знаете ли, ваша светлост — каза Слигин. — Така и не разбрах защо оказвате на стареца толкова почести. Вярно, има любезни обноски и тъй нататък, но на практика е един от вашите крепостни.
— Нали чу какво каза Родри. Човекът ме забавлява.
Ловиан не беше в настроение да обяснява истината. Щом нейният син и здравомислещият Слигин бяха толкова глупави, че да не разпознаят един човек с истински деомер, то не си струваше да хаби време в излишни разговори.
Три дни след потеглянето от Кернметон керванът на Дрегид стигна до река със странното име Делондериел, която течеше буйно между високи, тревисти брегове. Близо до село Бръдлин имаше каменен мост, поддържан от местния владетел с пари от таксата за минаване. Тъй като скоро трябваше да спрат, за да пуснат животните на паша преди мръкнало, Дрегид реши да лагеруват край селото и да купят прясна храна. Тъкмо за такива сделки носеше два-три чувала евтини стоки и каза на Джил, че селяните най-охотно разменят месо и хляб срещу пъстри панделки и медни накити.
— Освен това — добави Дрегид — лорд Корбин също ще има възможност да слезе и да си купи нещо. Винаги е полезно да проявяваш учтивост, когато минаваш през нечие владение.
Макар че лордът не се появи, вместо него дойде един от съветниците му. Джил тъкмо гледаше как Дрегид се пазари с една селянка за бъчва пиво, когато към каруцата се приближи мъж, яхнал породист сребристосив кон. Беше висок и слаб, с тъмновиолетови очи и невероятно светла коса, напомняща цвета на лунно сияние, която се спускаше отстрани, за да закрие ушите. Човекът скочи от седлото и пристъпи към Дрегид, който предлагаше желязно котле в замяна на пивото. Като видя новодошлия, селянката пребледня и се отдръпна. Джил я забеляза как тайно кръстоса пръсти против уроки, преди да си тръгне.