Джил ахна. За две златни монети можеше да се купи приличен чифлик. Изведнъж отново си спомни как Лодлейн даде цял деверийски регал за един меч, който струваше три пъти по-малко. Защо толкова държеше да си хвърли парите на вятъра? В паметта й смътно се мярнаха откъси от преданията на бардовете и най-сетне тя си припомни упоритата мълва, че ако майстор на деомера иска да омагьоса някакъв предмет, в никакъв случай не бива да се пазари за него.
— Кажи ми нещо — обърна се тя към Дрегид. — Мислиш ли, че наистина има деомер?
— Е, право да ти кажа, девойче, повечето хора смятат тия неща за глупост, обаче аз съм виждал туй-онуй. — Дрегид се усмихна лукаво. — Чини ми се, че ще ти е много интересно да видиш западняците.
Макар че Джил се опита да изкопчи още подробности, той отби всички въпроси с категоричното: „чакай и ще видиш“. Но още същия ден тя взе да усеща какво е имал предвид. Колкото по на запад отиваха, толкова по-храбро ставаше сивото джудже — вече изникваше отпред върху седлото й даже когато наблизо имаше хора. Широката му уста бе зяпнала в блажена усмивка, зелените му очи блестяха от възбуда, а костеливите му ръчички стискаха юздите и ги разтърсваха, сякаш подканваха коня да побърза. Най-сетне Джил изостана далече от кервана, за да поговори с джуджето.
— Знаеш къде отиваме, нали? Харесваш ли западняците?
То енергично кимна, после метна ръце около шията й и я целуна по бузата.
Тази вечер лагеруваха на пасището край последната ферма по елдидската граница и Дрегид изтъргува малко евтини стоки срещу сено и овес. На другия ден Джил разбра причината. Само един час след тръгването наближиха вековна гора, същински непроходим гъсталак от стари дъбове и папрат, където оскъдната трева беше бледа и хилава.
През целия ден следваха една тясна пътека през първобитните дебри, а наоколо дънерите растяха толкова плътно, че погледът не проникваше по-навътре от десетина крачки. Пренощуваха на тясна полянка, където едва се намери място за хората и мулетата. До късно седяха сгушени край огъня и разговаряха шепнешком. От време на време ту един, ту друг мулетар рязко се обръщаше и надничаше из гората, сякаш имаше чувството, че ги дебнат, после смутено се смееше на собствената си глупост. Джил обаче знаеше, че ги дебнат. Виждаше как в околния мрак Дивите са се струпали по клоните и любопитно зяпат тия пришълци по техните земи.
Следващият ден мина по същия начин, но сега се изкачваха по полегато нагорнище, което предвещаваше хълмове в далечината. И хора, и мулета се обливаха в пот, докато лъкатушеха нагоре по пътеката сред влажния горски сумрак. Най-после, около четири часа след пладне, излязоха до буйна река, която се пенеше из дълбока клисура. Над нея описваше изящна дъга висок каменен мост, построен не по-зле от който и да било в Девери. От двете му страни бяха изваяни плетеници от лози и клони, а тук-там между шарките се мяркаха странни знаци, навярно букви от някаква съвсем непозната азбука. Докато керванът се изнизваше по моста, Джил огледа каменната резба. На няколко места измежду каменните клони надничаха изваяните лица на Диви.
— Дрегид! — подвикна тя. — Западняците ли са построили този мост?
— Те трябва да са, девойче. Няма кой друг.
Значи западняците можеха да виждат Дивите също като нея. Това би обяснило защо дребните същества са толкова храбри по тия места. Вечерта, когато отново лагеруваха на поляна, Дивите надойдоха да огледат отблизо странните пришълци. Те обикаляха, зяпаха мулетарите, пипаха всеки лъскав предмет с дългите си заострени пръсти и от време на време пощипваха конете, за да ги гледат как ще подскачат. Макар че единствено Джил ги виждаше, повечето хора усещаха нещо странно. Мулетарите станаха мрачни, не се отделяха един от друг, упорито играеха на зарове и се караха за всяко хвърляне. По някое време Кълин се намесваше, успокояваше всекиго поотделно и разрешаваше споровете. Джил взе да разбира защо Дрегид държеше да вземе баща й.
За щастие към пладне на следващия ден керванът излезе от гората. С изкачването дърветата наоколо постепенно оредяваха, докато най-сетне и последните останаха назад, а отпред се ширна просторно плато. Разлюляната от вятъра степ стигаше чак до хоризонта като необятно зелено море. Макар че Джил с радост напусна дебрите, в равнината също имаше нещо странно — може би просто защото никога не бе виждала такава пустош.
— Няма ли градове или нещо подобно? — запита тя.
— Не, доколкото знам. Но пък и не съм ходил много далече. След няколко мили ще стигнем до мястото, където спирам на лагер и чакам западняците да ме открият. Те винаги знаят кога пристигам. Като по магия.