Джил предположи, че Дивите им съобщават, но разбира се, нямаше намерение да споделя това с Дрегид. Когато достигнаха мястото за лагер край един бистър поток, стотици Диви се струпаха наоколо, огледаха кервана и внезапно изчезнаха.
Тази нощ Джил дълго не можа да заспи. Събуждаше се, лягаше по гръб и гледаше сияйната ивица на Снежния път сред звездите, които по тия места сякаш бяха много по-близо. Въпреки тревогите си, през цялата нощ не чу никакъв шум около лагера, но на разсъмване се явиха двама западняци. Когато се събуди за последен път, Джил ги видя как стоят търпеливо на няколко крачки от нея и чакат хората да се наспят. Бяха високи и стройни, с дълбоко хлътнали очи и бледоруса коса, досущ като Лодлейн. Лицата им биха били красиви, ако не бяха ушите — дълги и изящно изострени като връхчета на раковини. Макар Дрегид да я бе предупредил, че западняците подрязват по този начин ушите на своите деца още преди да навършат година, гледката я стресна. Бяха облечени с кожени панталони, ботуши и платнени туники, покрити с разкошна бродерия на цветя и лози, които се прехвърляха през раменете им към гърба.
Тъй като спеше почти напълно облечена, Джил стана и пристъпи боса към тях. Когато се приближи, очите им й поднесоха нова изненада. Имаха толкова огромни ириси, че бялото около тях едва се забелязваше, а зениците бяха вертикално издължени, като на котка. Е, това и на бебе не могат да го направят, помисли си Джил, интересно как ли ще го обясни Дрегид. Чувството за среща с нещо напълно чуждо я обзе толкова силно, че тя едва не изписка, когато единият заговори на съвършен деверийски език:
— Добро утро, прекрасна девойко. Да търгуват ли са дошли твоите сънародници?
— Така е. Водачът ни се казва Дрегид.
— Да, знам го. — Западнякът сведе глава настрани и я огледа с лека усмивка. — Досега не бях виждал нито една от вашите жени. Всички ли са толкова красиви?
Като забеляза смущението й, той се поклони с весел смях.
— Кажи на Дрегид, че ще доведем останалите.
Двамата се отдалечиха тъй плавно, сякаш летяха над земята и тревата се разтваряше да им стори път. Малко по-настрани ги чакаха два златни коня. Джил ги изпрати с поглед докато изчезнаха в далечината.
Около пладне от степите се зададе дълга колона конници, които водеха пред себе си табун коне. Групата се оказа цял клан заедно с жените и няколко деца — всички облечени по един и същи начин, само че жените носеха косата си на стегнати плитки, също като деверийките от времето на Зората. Нямаха каруци и влачеха имуществото си на носилки, теглени от коне. На около двеста метра от лагера на Дрегид те спряха и започнаха да се настаняват. Джил гледаше прехласната как в това организирано гъмжило едни бързат да помогнат за издигането на кръглите кожени шатри, други разопаковат багажа, а трети пускат конете на паша. След по-малко от час лагерът беше готов, сякаш стоеше тук открай време — оживен, шумен бивак от пъстри шатри, сред които търчаха деца, кучета и цели рояци Диви.
— Малко остана да чакаме — каза Дрегид. — Щом се приготвят, ще дойдат веднага.
И наистина, скоро западняците се зададоха да видят какво е докарал. Поотделно или на двойки, те обикаляха сред подредените тенджерки, ножове, мечове, брадви, лопати и остриета за стрели. Понякога приклякаха да огледат по-добре някой предмет, после безмълвно го връщаха на място. Когато привикна с тях, Джил реши, че й изглеждат красиви. Бяха изящни и стройни, надарени с вродената гордост на диви елени. Изненада я, че мулетарите и дори самият Кълин ги гледат с презрение. През целия следобед хората от кервана седяха край потока с гръб към гостите и се забавляваха с игра на зарове. Само Джил и Дрегид останаха на тревата около стоките в очакване на купувачи.
Когато слънцето взе да клони към залез, един младеж донесе кожен мех с медовина.
— Добър ден — каза той. — Доволни сме от дреболиите, които предлагаш.
— Това радва сърцето ми, Дженантар — отвърна Дрегид. — Значи утре ще търгуваме?
— Да. — Дженантар му подаде меха. — Това е за твоите хора, да си подсладят малко душите.
Явният намек, че знае за презрението на керванджиите, дълбоко смути Джил, но западнякът само се усмихна накриво, докато Дрегид се отдалечаваше с подаръка. Когато Дженантар седна до нея, сивото джудже изникна в скута й, ухили се доволно и се облегна назад.
— Хей! — сепна се Дженантар. — Ти виждаш Дивите!
— И ти ли ги виждаш?
— Целият ни народ ги познава. На нашия език името им означава „малки братя“.
Като се взря в сивите му котешки очи, Джил наистина усети сродството, макар Дивите да бяха грозни и уродливи, а западняците стройни и красиви.