— Знаеш ли — каза Дженантар, — с нас язди и един човек от твоя народ. Мисля, че би желал да те види.
Без да каже повече нито дума, Дженантар се изправи и тръгна към лагера, а Джил остана да се чуди дали не го е обидила с нещо.
Вече се свечеряваше, когато откъм лагера на западняците се зададе някакъв старец. Макар да беше облечен като тях, очите и ушите му изглеждаха нормални, затова Джил предположи, че е онзи човек, за когото й спомена Дженантар. Старецът беше нисък и строен, но с изненадващо мощни ръце и рамене, големи кафяви очи и буйна бяла коса, щръкнала на две снопчета над челото, което му придаваше известно сходство с бухал. Когато приклекна до Дрегид с отпуснати между краката ръце, стойката му също изглеждаше някак птича. Оказа се, че търговецът познава новодошлия; представи го с името Адерин и Джил неволно се изкиска, защото думата означаваше „птица“.
— Дойдох да те помоля за услуга, Дрегид — каза Адерин. — Трябва да замина за Канобейн и бих предпочел да пътувам с кервана, а не сам.
— Добре си дошъл, но защо? Да не би да ти е домъчняло за родните места?
— Не съвсем. — Въпросът беше шега и Адерин се усмихна. — За жалост ще си имаме неприятности с правосъдието. Един от нашите уби човек и избяга. Трябва да го върна.
— Наистина неприятно. Обаче сигурно лесно ще го откриеш. Такъв като него ще бие на очи между елдидците.
— Не съвсем. Разбираш ли, в жилите му тече смесена кръв.
— Съветникът Лодлейн.
Джил прехапа език, но думите вече бяха излетели от устните й. Когато Адерин се извърна, тя изпита чувството, че погледът му я пронизва, сякаш би могъл да я прикове, както суеверен селянин приковава мъртва сврака върху стената на хамбара си.
— Вярно, Лодлейн се казва. А ти сигурно си Джил.
— Да. — Беше сигурна, че не е казвала името си на нито един от западняците. — Да не би да сме се срещали, добри ми сър?
— Срещали сме се, но не така, че да помниш. — За миг Адерин сякаш се натъжи от това. — Но защо го нарече съветник Лодлейн?
— Ами… защото така се представи. Сега е в свитата на лорд Корбин от Бръдлин.
— Тъй ли? Ама че странна работа! Е, поне вече знам къде да го намеря. — Адерин се изправи и хвърли поглед из мрака. — Наистина много странно…
И той се отдалечи, без да поглежда назад.
— Хей — обади се един от мулетарите. — Тоя старец да не е изкуфял?
— О, не бих казал — отвърна Дрегид, като се почесваше замислено по брадата. — Пада си малко чешит, но умът му сече като бръснач.
Мулетарите се спогледаха недоверчиво.
— Изкуфял трябва да е — промърмори Кълин. — Инак защо ще скитосва със западняците?
Джил благоразумно премълча, но си помисли, че скитането с този народ може да не е чак толкова неприятно.
По късно тази вечер откъм лагера на западняците долетя музика. Най-напред над огряната от лунни лъчи степ се разнесе печален женски глас. Сетне още три гласа подхванаха мелодията, която изглеждаше учудващо нестройна, докато Джил не се досети, че пеят в четвъртинки тонове, също като бардекските менестрели, срещани понякога из пристанищните градове. Внезапно се присъединиха и инструментите — ясни, прохладни звуци на нещо като арфа, после някакво непрестанно бръмчене и и накрая малко барабанче. Музиката ставаше все по-бърза, преливаше от мелодия в мелодия почти без прекъсване. Кълин и мулетарите се събраха на куп и насочиха цялото си внимание към заровете. Джил тихичко се измъкна към края на лагера. Между пъстрите шатри отсреща пламтяха факли. Като привлечена от деомер, Джил пристъпи натам, но изведнъж Кълин я сграбчи за раменете.
— Какви ги вършиш? — изсъска той.
— Просто слушах.
— Не ми пробутвай тия фъшкии. Слушай, да не си посмяла да се измъкнеш. Ония там са като диви животни, обаче не бих се учудил, ако допаднеш на техните мъже.
— О, богове! Тате! Защо си въобразяваш, че всеки мъж, когото срещна, бърза да ме вкара в леглото?
— Защото най-често е точно така, запомни го. А сега идвай. И край огъня можеш да слушаш тая проклета гюрултия.
В западен Елдид парите представляваха сериозен проблем дори и за най-заможния тиерин. Тъй като Дън Канобейн беше само лятна резиденция, Ловиан трябваше да получи сумата за зестра на сапунджийската щерка от основното си имение, Дън Гуербин. Когато парите най-сетне пристигнаха, Родри узна неприятната новина, че майка му желае той да ги връчи лично.
— Защо да не иде шамбеланът? — развика се Родри. — Или онзи лентяй, старшият коняр? Тъй де, поне да си заслужат хляба и медовината.
Ловиан скръсти ръце и го изгледа строго. Родри с въздишка взе дисагите от масата и се отправи към конюшнята.