Утрото беше ясно и слънчевите лъчи огряваха буйната зелена ливада, а далече долу под скалите океанът искреше като сандъче със синьо-зелени скъпоценности, но Родри потегли със свито сърце. Олуен ще се разплаче, каза си той, и ще стане ужасна сцена. Едно беше да катурнеш в леглото някоя девойка от простолюдието, а съвсем друго — да си признаеш, че я харесваш и с нея ти е по-приятно, отколкото с жена от твоята класа.
Градчето Канобейн се гушеше около малко пристанище в процепа между скалите, където бе устието на Брог — плитък поток, заслужаващ гордото име „река“ само през зимата. Три дървени кея обслужваха рибарските лодки, а имаше и един по-голям за сала, който караше стоки и пътници до остров Умглейд, разположен на десетина мили навътре в морето. Край пристанището бяха струпани в неправилен кръг около четиристотин къщи. Макар че сапунджийската работилница на Исгерин се намираше почти на една миля от града, за да не безпокои хората с вонята на лой, семейството му живееше в кръгла къща близо до залива. Ухажването на Родри бе постигнало успех тъкмо защото Исгерин и жена му по цял ден работеха далече от Олуен, която се грижеше за по-малките деца.
Щом слезе от седлото и поведе коня по тесните криви улички, Родри разбра, че е настанало най-неприятното утро в живота му. Както винаги, гражданите се кланяха, но той забелязваше как се споглеждат и едва сдържат злорадите си усмивки. Лордът си оставаше лорд, а беднякът — бедняк, но сатирата винаги е била оръжие на онеправдания и Исгерин явно я използваше с пълна сила. Родри върза коня зад къщата и се вмъкна като крадец.
Олуен режеше ряпа на очуканата кухненска маса. Беше стройно петнайсетгодишно девойче с пухкаво личице, големи сини очи и чаровна усмивка. Тази сутрин обаче в погледа й нямаше веселие.
— Аз такова… донесох ти нещо — избъбри Родри и остави дисагите върху масата.
Олуен кимна и избърса длани в престилката.
— Доволна ли си от обезщетението? — запита Родри.
Тя кимна отново и се зае да развързва дисагите.
— Майка ми праща малко мед и други работи. — Родри усети, че го обзема отчаяние. — За подсилване, тъй каза.
Тя кимна за трети път и почна да вади бурканчета и торбички.
— Моля те, Олуен, няма ли да кажеш нещо?
— Какво искаш да ти кажа?
— О, мътните да го вземат, откъде да знам?
Олуен извади малкото сандъче с парите, отвори го и дълго се взира в сребърните монети — нейната надежда за свестен живот. Докато ги броеше една по една, Родри нетърпеливо крачеше напред-назад.
— Кълна се в Богинята — изрече тя най-сетне. — Майка ти е достойна жена.
— Не е само тя. И аз исках да те подсигуря както трябва.
— Наистина ли?
— Наистина. О, богове, за какъв ме мислиш?
Олуен уморено се замисли над въпроса.
— За по-добър от другите — каза тя накрая. — Какво очакваш, да се разплача ли? Вече изплаках колкото трябваше.
— Добре. Няма ли да ме целунеш за сбогом?
— Няма. Просто си върви, ако обичаш.
Родри взе празните дисаги и когато се озърна на излизане, я видя как спокойно прибира парите в сандъчето. Не беше тъжна, по-скоро изглеждаше облекчена от раздялата. Той яхна коня и препусна през града, без да обръща внимание на хората, които се разбягваха от пътя му. Не му олекна и когато на връщане в дъна завари пажа да го очаква с вест, че майка му желае да поговорят незабавно. Много му се искаше да изчезне под някакъв предлог, но нямаше къде да се дене от простия факт, че Ловиан е не само негова майка, но и господарка, на която дължи както синовна, така и васалска покорност.
— Веднага отивам — въздъхна той.
Ловиан стоеше до прозореца на приемната. Безмилостното утринно слънце подчертаваше бръчките по лицето и белите нишки в черната й коса, но тя все още беше привлекателна жена, макар и понаедряла от раждането на четирима синове. Носеше бяла ленена рокля, поръбена в цветовете на Мелуейд — зелено, сребристо и синьо — но на стола зад нея висеше като символ на тиеринската власт плащът с цветовете на Клу Кок: червено, кафяво и бяло. Родри с изненада помисли, че след като толкова години се е смятал за Мелуейд, някой ден и той ще носи същия плащ.
— Е? — запита Ловиан.
— Предадох всичко.
— Разплака ли се, горкото момиче?
— Право да ти кажа, според мен горкото момиче беше адски доволно да ми види гърба.
— Сигурно. Много си хубав, Родо, обаче не се съмнявам, че за една жена е голямо нещастие да те хареса.
Родри с ужас усети, че се изчервява.
— Акушерката каза, че твоята Олуен била навлязла в четвъртия месец — продължи Ловиан. — Ще й дойде времето някъде около Слънчевия празник. Понеже е първо, може да позакъснее.