Ловиан усети, че е готов да се разплаче. Дълго седя сама край пустата маса, замислена за тия женски работи, върху които се крепеше цялото кралство.
За нейно голямо облекчение, Рийс и хората му потеглиха рано на следващата сутрин. Озадачаваше я упорството му около този бунт; в края на краищата, като гуербрет той имаше изгода да се намеси преди недоволството да прерасне в открита война — както за да утвърди властта си, така и за да докаже на дело, че не ще търпи бунтовници в своя ран. По-късно, докато разговаряше с Родри и Слигин в приемната, тя откри ключа към загадката… и сърцето й се сви от болка.
— Голямо началство, а? — подхвърли Слигин. — Не бях предполагал, че негово превъзходителство е толкова неразумен.
— Тъй ли? — Родри огледа и двамата със студена, напрегната усмивка. — Откакто се помня, Рийс винаги е стоял над мен в едно отношение — че ще стане гуербрет, а аз ще завися от подаянията му. После вуйчо Гуарик взе, че се спомина и хоп — все пак се оказвам наследник на собствен ран. Как да не му се стъжни на онова копеле?
— Хей! — кресна Слигин. — Да не си посмял да наричаш брат си така. Почитаемата ти майка не би се унижила да слага рога на баща ти.
— Извинявай, майко. Нека тогава нарека нашия многоуважаван гуербрет скапано пиянде и жалко подобие на благородник.
— Родри! — възкликнаха в един глас Слигин и Ловиан.
— О, богове, добре де! — въздъхна Родри и стана на крака. — Как очаквате да говоря любезно за човек, който ми желае смъртта?
Изведнъж Ловиан изстина.
— Не разбирате ли? — Родри се тресеше от ярост. — Той изчаква войната с надежда да ме види убит. Бас държа, че Корбин и Новек го знаят. Убиват ме, после молят за мир и Рийс най-благородно им повелява да заплатят кръвнина на горката му майка. А когато умреш, бунтовниците получават каквото искат — пряко подчинение на Рийс. Той също не е за окайване — взима земите ми. — Родри се приведе над стола на Ловиан. — Е, майко? Не съм ли прав?
— Затваряй си устата! — Слигин скочи и го дръпна назад. — Имаш право, но не бива да го хвърляш по този начин в лицето на майка си.
Родри пристъпи към прозореца, вкопчи пръсти в перваза и се загледа навън. Ловиан имаше чувството, че синовете й са я сграбчили за двете ръце и се мъчат да я разкъсат. Слигин я гледаше угрижено.
— Не се натъжавайте, ваша светлост, ще опазим хлапето ви. Той знае как да върти тоя меч, дето го носи на кръста, а наоколо му ще има все верни хора.
Ловиан кимна мълчаливо. Слигин също помълча, после въздъхна.
— Милейди, мисля, че ще е най-добре да ви оставим на спокойствие.
Сякаш мина цяла вечност, докато двамата излязат и затворят вратата.
— Ах, богове! — прошепна Ловиан. — Не съм и допускала, че мрази Родри толкова силно.
Тя отпусна лицето си в шепи и благословените сълзи най-сетне дойдоха.
За радост на Джил минаха още няколко дни, преди Дрегид да приключи търговията със западняците. От време на време някой мъж или жена довеждаше кон, сядаше на тревата и започваше лениво да се пазари с търговеца. След като сключеха сделката, минаваха час-два до идването на нов клиент. Тъй като повечето западняци не знаеха деверийски, човекът на име Дженантар стоеше при Дрегид, за да превежда. В ролята си на доброволна помощничка Джил постепенно го опозна. След пладне на втория ден, докато търговията временно бе затихнала, Кълин се приближи и настоя Джил да се разходи с него покрай рекичката.
— Кълна се във всички богове и съпругите им, не бих желал да висиш непрестанно около стария Дрегид. Адски добре разбирам, че всъщност те интересуват ония смрадливи западняци.
— Тате, не разбирам какво толкова имаш против тях. Те не са животни. Виж дрехите им, накитите, онзи мост, дето са го построили над реката. Сигурно някъде имат градове, чифлици и тъй нататък.
— Тъй ли? И сигурно много ти се ще да потеглиш с Дженантар, за да ги видиш.
— Какво? Тате, ти си откачил! Та той има жена и дете. Една лоша дума не ми е казал.
— Фъшкии! Сума ти мъже на тоя свят си имат и жени, и деца, обаче не биха възразили против едно хубаво девойче.
— Тате, като изглупееш така, просто не знам какво да ти кажа.
Кълин спря, хвърли поглед настрани към безкрайната зеленина на степта и устните му се отпуснаха уморено. Джил докосна ръката му.
— Моля те, тате, какво има?
— О, боговете да ме убият ако знам, миличко. Сърцето ми се свива по тия места. От години си мислех, че тук е краят на света, а изведнъж откривам някакъв адски странен народ. Били са тук открай време и отгоре на всичко… — Той сви рамене с неопределен гняв. — Ех, пусто да остане, сигурно ще ме сметнеш за побъркан, обаче направо вонят на деомер и магия. Особено пък онзи Адерин.