Все още с окървавения нож в ръка, победителят пристъпи към Дрегид, който мълчаливо му подаде меча. Победеният стоеше като замаян, с наведена глава, без да обръща внимание на струящата кръв, докато Адерин не го отведе насила.
— Свърши се — подхвърли Дженантар. — До следващото скарване. Някой ден първата кръв ще е от гърлото.
Когато погледна човека, когото бе почнала да смята за приятел, Джил отново се порази от безкрайно чуждия поглед на неговите сиви, котешки очи. Наистина са роднини на Дивите, помисли тя и за пръв път се запита дали баща й не е прав, като ги смята за опасни. Тази нощ, докато слушаше стенанията на музиката в западняшкия лагер, неволно я обзе облекчение, че е край огъня на своя народ.
Привечер на третия ден Дрегид разполагаше с табун от дванайсет западняшки коне, включително и мечтания златен жребец. Това бе добре, защото Дженантар ненадейно обяви, че вече никой не иска да търгува. Дрегид не се и опита да спори, а просто отиде да каже на мулетарите, че утре потеглят.
— И аз идвам — сподели Дженантар с Джил. — Адерин ще ме вземе за охрана заедно с още двама от нашите.
— Прав е. Вече видях онзи Лодлейн и не бих му поверила пукната пара, камо ли живота си. Е, ако се оплачете на тиерин Ловиан, тя ще го призове на процес.
— На какво? Не съм чувал такава дума.
— Процес. Това е когато някой се смята за онеправдан и моли тиерина или гуербрета да отсъди. Участват и жреците на Бел, защото познават всички закони.
— Аха. Добре тогава. Адерин сигурно знае какво да направи.
Призори на следващия ден керванът се приготви за дългия път към Елдид. Мулетата ревяха възмутено в прохладното утро, докато сънените хора ги товареха с последните стоки и провизиите, които Дрегид бе получил от западняците. Джил тъкмо помагаше да вържат свободните коне един след друг, когато дойде Адерин със своите телохранители — Дженантар и още двама мъже, които представи с имената Калондериел и Албарал. Дженантар водеше кон, зад който се влачеше натоварена носилка.
— Ела да яздиш начело с мен и Джил — предложи Дрегид на стареца. — А твоите хора ще оставим най-отзад да пазят заедно с Кълин, ако не възразяваш.
— Ти командваш кервана — усмихна се Адерин. — Каквото кажеш, това ще правим.
Тъй като на връщане целта им бе Канобейн, керванът пое по друг маршрут. Първия ден Дрегид ги поведе право на юг през необятната степ. Веднъж зърнаха в далечината дребните фигурки на ездачи и коне, запътени на запад като лодки сред зелен океан, но непознатото племе не подаде признаци да ги е забелязало. Джил неволно се запита какво ли е да яздиш безкрайно от място на място като свободен орел из висините. Вярно, сега водеше тъкмо такъв живот, ала с горчива увереност знаеше, че някой ден скитничеството ще свърши. Понякога изоставаше, за да поязди с Кълин и пак забелязваше белите нишки в косата, мрежата от бръчици покрай очите му. Задаваше се денят, когато някой по-млад от него щеше да му донесе в сражение неизбежния Уирд. Тази мисъл я плашеше толкова, че понякога едва можеше да диша.
През втория ден керванът зави на изток. Тук-там им се изпречваха великолепни гори, но Дрегид познаваше пътя и водеше кервана от ливада към ливада. Веднъж минаха през гъсталак от стройни млади букове и елши, израсъл навярно на мястото на старо сечище, а от другата му страна личеше, че земята някога е била обработвана. Останки от каменни зидове бележеха отдавна запустелите ниви. По пасищата Джил зърна рухнали обори и подивели бели крави, които ги гледаха боязливо като горски животни. Тъй като яздеше до Адерин, тя го попита дали западняците са обработвали тия земи.
— Не западняците, а елдидски заселници — отвърна Адерин. Много, много отдавна неколцина млади синове на елдидски владетели се опитали да колонизират тия места. Но областта е твърде отдалечена и те не успели да задържат владенията си.
— Неприятности със западняците ли са имали?
— И още как. По онова време западняците бродели много по-далече на изток, отколкото днес, и смятали, че са отстъпили предостатъчно земи.
— Хей, не бях чувала подобна история.
— Било е много отдавна и елдидците са забравили. Между нас казано, дори са се постарали да забравят. Но не си ли се чудила някога откъде идват имената на реките — Ел, Делондериел? Това не са деверийски думи, дете.
— Разбира се! Делондериел звучи като Калондериел.
— Точно така, а Елдид някога се е наричал Елдиня, преди да пристигнат първите деверийски кораби. — Адерин се позамисли. — Било е преди осемстотин години, ако си спомням добре. Много време мина откакто изучавах тия неща.
Скоро Дрегид нареди да спрат за нощувка. Пуснаха мулетата да пасат и се настаниха на лагер край поток и малка горичка, близо до която порутен каменен зид бележеше мястото на някогашна нива. На вечеря Дрегид заговори за предстоящия път.