— От теб зависи животът на целия керван. Разбираш ли?
— Разбирам. Ще взема два от западняшките коне. Те са най-добри.
Дженантар върза единия кон с дълго въже, оседла другия и помогна на Джил да го яхне. Докато й подаваше въжето, погледите им се срещнаха.
— До утре — каза Дженантар.
— Дано.
— О, все ще намерим в торбата някоя и друга хитрина за тия скапани разбойници. Ще ги удържим.
Изведнъж Дженантар вирна ръце към небето, ухили се като безумен и затанцува под звуците на някаква музика, която чуваше само той. Този изблик на войнствена радост й се стори най-странното събитие в целия странен ден.
Докато керванът потегли, сякаш измина цяла вечност. Хората трескаво товареха мулетата и възсядаха свободните коне, а Кълин непрестанно сновеше насам-натам и крещеше заповеди. Дори и след тръгването той продължи да обикаля колоната, като ругаеше всички наред и ги подканяше да побързат, а от време на време пердашеше задниците на най-ленивите мулета с плоската част на меча си. Най-сетне от степната трева пред тях се извиси древният дън, обгърнат в безкрайна самота като каменна могила над гроба на безименен боец. Макар че стените и брохът изглеждаха сравнително запазени, от дървената порта и бараките не бе останал и помен. Дворът тънеше в гъсталак от бурени и бръшлян. Кълин нетърпеливо вкара кервана навътре.
— Приберете конете и мулетата в броха! Нахранете ги, за да кротуват.
Когато видя, че заповедите му се изпълняват, той изтича към задния двор и откри кладенеца. Както очакваше, отворът беше задръстен с рухнали камъни и бръшлян. Кълин се върна в броха и нареди на трима мулетари незабавно да напълнят всички мехове и гърнета с вода от близкия поток. Малко по-настрани забеляза Адерин да изпробва здравината на разнебитената спирална стълба към горния етаж.
— Ще ме издържи някак — обяви старецът. — Обаче не бих посъветвал едър мъж като теб да се качва нагоре.
Кълин вдигна поглед към прогнилите греди.
— Мене ако питаш, подът там май няма да издържи и теб.
— Налага се да рискувам. Трябва ми високо и уединено място. Не искам да подплашвам хората с деомер.
Кълин неволно изтръпна.
— Джил каза, че Лодлейн бил съветник на някакъв лорд — продължи Адерин. — Как мислиш, лесно ли би го убедил да ни избие?
— Зависи доколко е спечелил доверието на Корбин, обаче не ми се вярва. Значи смяташ, че Лодлейн се опитва да те спре, за да не го привлечеш под съд за убийството?
— Така си помислих най-напред, но в това няма никакъв смисъл. И все пак никога не съм виждал разбойници по тукашните места, а между нас казано, ония хора бяха адски добре въоръжени. Е ще ги огледам още веднъж.
Пъргав като катерица, Адерин изтича нагоре по скърцащите стъпала. Кълин излезе и откри западняците до портата. Тримата тъкмо измъкваха от багажа си два лъка от някакво непознато тъмно дърво, на дължина колкото човешки ръст.
— Значи сте стрелци, а?
— Стрелци сме — отвърна Дженантар. — Мисля, че уважаемите разбойници ще срещнат малка изненада. — Той кимна към Албарал, който препасваше меч. — Не сме чак като Кълин от Кермор, но и по нашия край се бием с дълги ножове.
— Много добре. Поне ще повлечем част от разбойниците в Отвъдното. Албарал, имаш ли броня?
— Елдидска ризница. Рекох си, че може да потрябва, та я пъхнах в багажа.
— А пък аз те мислех за глупак, задето мъкнеш излишен товар — възкликна Калондериел.
Албарал се усмихна сдържано. Кълин забеляза, че на бузата му има белег досущ като неговия.
— Тъй… Значи и вие се сражавате помежду си, нали?
— От време на време. Но тоя белег ми е от един елдидски лорд. Убих го, проклетника. Отдавна беше.
Четиримата се загледаха към прогнилите парчета греди в горния край на стената — единственото, което бе останало от стражевата платформа зад бойниците. Там вече никога нямаше да стъпи стрелец.
— Е, горе стената е широка поне пет педи — каза най-сетне Дженантар. — Ако внимаваме, можем да се качим и да стреляме. Ония стърчащи работи ще ни пазят поне краката.
— Зъбери — поясни Кълин, поразен от откритието, че западняците изобщо не разбират от дънове. — Наричат се зъбери. Обаче първо ще трябва някак да ви качим дотам.
Албарал измъкна от багажа въже, върза го на клуп, отдръпна се и замахна. Примката полетя нагоре и с лекота обгърна един от зъберите. Кълин подсвирна от възхищение.
— Сега можем да си изплетем стълба — каза Калондериел. — Чудя се дали ония смрадливи разбойници още дебнат в засада. Ако е тъй, дано ги изпохапят мухите.