— Адерин ще разбере — отвърна Дженантар. — Гледайте! Отива да провери.
В този момент Кълин чу над главата си странен приглушен плясък като от криле на огромна птица. И когато вдигна глава, наистина беше така — грамаден сребрист бухал с размах на крилете поне колкото човешки ръст излетя над броха, описа кръг и с печален крясък се устреми на изток. Албарал небрежно размаха ръка, сякаш се сбогуваше пред някоя кръчма със стар приятел. За момент Кълин усети, че му призлява.
— Кълна се в черния задник на Адския властелин, нима Адерин може да се превръща в бухал?
— Естествено — кимна Дженантар. — Не го ли видя с очите си?
Умът на Кълин отказваше да възприеме факта. Вярно, беше видял бухала; вярваше, че Дженантар казва истината; дори си спомняше как видя Адерин да се качва горе с някаква тайнствена цел… ала умът му упорито не желаеше да направи неизбежния извод. Той дълго гледа към небето, докато най-сетне си възвърна дар-слово.
— Много добре. Албарал, май е крайно време да нахлузим проклетите ризници.
В ясно време Родри всяка сутрин извеждаше конниците си на учение. Поради заплахата от бунт, напоследък той правеше тези походи все по-дълги, за да свикнат и хората, и конете с тежките бойни условия. Затова нямаше нищо чудно в решението да изведе бойците си на целодневна тренировка. Просто си говореше с капитан Кейнрид, когато ненадейно му хрумна — направо изневиделица, както щеше да осъзнае по-късно — че вече месеци наред нито един войник не е носил ризница от тъмно до тъмно.
— Нареди на хората да си приготвят храна за обяд. Тръгваме в пълно бойно снаряжение, по пладне ще си починем и поемаме обратно.
— Много добре, милорд. Накъде ще се отправим?
— О, няма значение. — И Родри изрече първото, което му мина през ума: — На запад.
Макар че над океана зловещо се тъмнееше мъглива ивица, утрото беше ясно и слънчево. От време на време Родри се обръщаше в седлото, за да огледа хората си, които яздеха в колона по двама и до всеки от тях висеше щит с червен лъв — емблемата на новия му клан. А скоро щеше да води цяла армия. Кадвридок, помисли си той, наистина приятно звучи. След малко повика Кейнрид да язди до него. Капитанът беше едър трийсетинагодишен мъж с руса коса и буйни мустаци като тия на Слигин. Тъй като цял живот бе служил на Клу Кок, с него можеше да се говори открито.
— Говорят ли хората за деомер?
— Да, милорд. Правя каквото мога, за да прекратя тия приказки.
— Знам, че мога да разчитам на теб. А ти какво мислиш за слуховете?
— Фъшкии, милорд.
— Добре. Изцяло споделям мнението ти.
По пладне спряха да си починат сред една ливада на половин миля от морето, през която минаваше рекичка. Както всички останали, Родри свали седлото и пусна коня си да пасе. После седна между бойците. Знаеше, че го смятат за натрапник и твърдо държеше да им докаже, че не се е главозамаял от внезапното повишение по ранг. Със смях и шеги хората дъвчеха хляб и сланина, когато Родри не толкова чу, колкото усети в далечината конски тропот. Скочи на крака и се загледа на север. Покрай реката препускаше ездач с резервен кон.
— В името на боговете, кой може да идва оттам?
Кейнрид застана до него, засенчи очи и се вгледа в дребната фигурка.
— Да не е старият Невин, билкарят?
— Не е. Няма муле, а конете са западняшки.
— Гръм да ме удари! Ваше благородие има страхотен поглед.
— Така е. — Родри зърна сребрист проблясък върху пояса на ездача. — Сребърен кинжал и два западняшки коня. Да не би да си имаме работа с конекрадец?
Но нито един конекрадец не би се понесъл в галоп право към тях като този сребърен кинжал. Беше младо момче, русо и прашно, без щит, но на пояса му висеше меч. Щом спря до тях, скочи от коня и се хвърли в нозете на Родри. На бузата му тъмнееше синина.
— Милорд! — Звънкият, мелодичен глас издаваше, че още няма четиринайсет години. — На тиерин Ловиан от Канобейн ли служите?
— Да, и при това съм неин син. Лорд Родри Мелуейд.
— Мелуейд? Слава на боговете! Знам, че мога да разчитам на вашата доблест, милорд. Идвам от един търговски керван да моля за помощ. Разбойници, милорд, най-малкото трийсет на брой. Притиснаха ни в разрушения дън на север от тук.
— Разбойници ли? По моите земи? Ще им набуча главите на кол. — Родри се обърна и изкрещя: — Оседлайте и се пригответе за поход! Амир, препускай към дъна да съобщиш на нейна светлост. Кажи й да прати подир нас каруца с провизии. И да не забрави лекаря.
Всички се втурнаха да изпълняват заповедта.
— Стани, сребърен кинжал — продължи Родри. — Сигурно са те наели за пазач?
— Честно казано, наеха баща ми. Аз само пътувам с него.