— Е, яхвай коня и се приготви да ни водиш. Какъв невероятен късмет, че изведох войската насам. Направо като по деомер.
Хлапето се разсмя истерично и изтича към коня си.
Горещият следобед се влачеше лениво, но от Адерин нямаше и следа. Докато другите си почиваха в броха, Кълин и Дженантар тревожно стояха на пост — сребърният кинжал беше край портата, а западнякът крачеше горе по стената. Кълин вече почваше да се чуди дали някога пак ще видят стареца или врагът го е пленил. Най-сетне, когато слънцето взе да слиза към хоризонта, Дженантар се провикна победоносно:
— Ето го!
Кълин напрегна очи, ала едва след няколко минути различи далече в небето пърхащо сиво петънце. Отново му призля от гигантските размери на тази твар, докато бухалът плавно се спускаше, за да изчезне в най-горния прозорец на броха. След малко Адерин дотича на двора, нахлузвайки туниката си презглава.
— Те са на път, но се задава и помощ. Лорд Родри идва от юг с войската си.
— Как е успяла Джил? — запита Кълин. — Да не е съсипала и двата коня?
— Не. Срещнала е Родри по пътя. — За миг Адерин като че се смути. — Странна работа, много странна… Дженантар! Видя ли в небето ястреби?
— Завъртяха се един-два — подвикна Дженантар от стената. — О, богове! Да не би да мислиш, че…
— Точно така. Зад всичко това стои Лодлейн. — Адерин се обърна към Кълин. — Хората, които видях, бяха отлично въоръжени, имаха добри запаси и носеха щитове с най-различни емблеми.
— Значи в никакъв случай не са разбойници. Какво е решил Лодлейн — да избие свидетелите на престъплението преди да са стигнали до съда ли?
— И аз така помислих отначало. Но виж какво, аз съм главният свидетел, а не е лесно да хванеш човек, който може да отлети.
И старецът лекичко се усмихна.
Керванджиите наизскачаха от броха. Кълин набързо разположи оскъдните сили, с които разполагаше — двама майстори на меча, единият които беше самият той, трима мулетари с известен опит в боя с тояги и петима, които само знаеха за какво служи тоягата. Срутените камъни запречваха портата, тъй че оставаше място колкото да минат двама души един до друг. Двамата с Албарал трябваше да я отбраняват доколкото могат, а след тяхната смърт Дрегид и другите мулетари да заемат местата им. Върху стената стрелците чакаха с пълни колчани. Адерин се изкатери при тях.
— Слушайте, момчета — каза Кълин. — Не ми трябват подвизи като ония, дето ги възпяват бардовете. Просто гледайте да удържите врага.
Мина още доста време, докато най-сетне Кълин забеляза група от трийсет и четирима бойци с ризници да се задава в тръс откъм изток. На триста метра от крепостта те спряха и се струпаха около своя водач за кратко съвещание, после бавно продължиха напред. Кълин виждаше как надигат щитовете и се готвят да скочат на земята, но както всички елдидци, те предпочитаха да останат в седлата колкото се може по-дълго — навик, който щеше да се окаже пагубен. Спряха на стотина метра от крепостта, все още извън обсега на копията.
Откъм стената звънна стрела, после още една и още една. Предните коне диво зацвилиха, вдигнаха се на задни крака и рухнаха върху ездачите си, а стрелите продължаваха да се сипят. Обзети от паника, конете зад тях подскачаха и ритаха; бойците крещяха яростни ругатни. Стрелите ги обсипваха като тих смъртоносен дъжд. Отрядът се превърна в тълпа от спешени хора и обезумели коне, а обстрелът не спираше. С рев и писъци нападателите подвиха опашка и търтиха на бяг, изоставяйки подир себе си дванайсет мъртви мъже и още повече коне. Едва към средата на ливадата спряха, за да се прегрупират. Когато мулетарите избухнаха в издевателски смях, Кълин с крясъци ги застави да млъкнат.
— Още не е свършило — викна той. — Нямаме чак толкова стрели, а успеят ли поне десет негодници да се доберат до портата, ще трябва да си опичате ума… ако изобщо имате ум, псета пършиви.
Отново настана тревожно очакване. Слънцето бавно слизаше към хоризонта, враговете се съвещаваха, а нейде — поне Кълин от все сърце се надяваше на това — лорд Родри и неговите хора препускаха на помощ. Най-сетне враговете слязоха от седлата. Разделиха се на две групи, които тръгнаха в противоположни посоки около дъна, като се придържаха на почтително разстояние, сетне се разделиха още веднъж. Дженантар промърмори нещо на своя език — люта клетва, ако се съдеше по тона.
— Дадохме им урок — подхвърли Албарал.
— Така е — каза Кълин. — Сега избраха единствената правилна тактика. Да ни нападнат от всички страни и да заобиколят под прикритието на стените.
— Само с двама стрелци не можем да им попречим.
Двамата се спогледаха с мрачни усмивки. В този момент Кълин се запита как е могъл да мрази западняците — та с Албарал се разбираха дори и без думи. Повечето противници бяха минали откъм задната страна на дъна. Дженантар тръгна по стената да ги посрещне, но Калондериел остана над портата, защото другият отряд вече се задаваше отстрани. С тихички ругатни Калондериел зае позиция. За миг настана свръхестествен покой; сетне отекна песента на сребърен рог.