Атаката започна и от далечината зад броха долетяха войнствени викове. Те идваха все по-близо — няколко писъка подсказаха, че стрелите улучват целта си — сетне зазвънтяха ризниците на тичащи мъже. Първите врагове заобиколиха стената и се втурнаха към портата. Трима, четирима, вече нямаше време да ги броят, идваха на тълпа, ала отворът бе прекалено тесен за тях. Боят се превърна в блъсканица. Кълин не намираше време да замахне, само отбиваше ударите и изтласкваше противника с щита си. С диви крясъци задните напираха и поваляха собствените си хора. Кълин и Албарал сечаха, парираха, настъпваха и отстъпваха в съвършен синхрон.
Върху най-задните нападатели се посипаха стрели. Кълин видя как една от тях проби ризницата на някакво момче и го наниза като пиле на шиш. Сред рев и ругатни част от тълпата се опита за побегне назад, към прикритието на стената. Останалите напънаха още по-диво. Най-сетне Кълин успя да убие един от тях — вече не размахваше меча, а го държеше плътно до себе си и мушкаше напред. Докато мъртвецът падаше, някой се препъна в него и тълпата съвсем се обърка. През писъците Кълин дочу песента на рог.
— Червените лъвове! — викна Калондериел.
— Канобейн! — изрева Дрегид.
Заклещени между дъна и атаката на лорд Родри, враговете изпаднаха в паника. Една групичка слепешком се втурна напред. Кълин зърна Албарал да пада и рязко се завъртя към него. Дрегид с рев скочи на опразненото място. С крайчеца на окото си Кълин видя как тоягата профуча из въздуха и един враг рухна с разбита глава. Друг замахна към Албарал, но в гърба му се впи стрела. Със светкавично мушкане Кълин уби последния. Сетне захвърли щита и сграбчи ръката на Албарал, който опитваше да се надигне. Западнякът се вкопчи в рамото на Кълин и увисна като парцалена кукла. От носа и устата му бликаше кръв. Котешките очи подириха погледа му и кой знае защо вече не изглеждаха чужди.
— Открай време си знаех, че този дън ще види смъртта ми — промълви Албарал. — Но не съм и допускал, че ще го отбранявам.
Закашля се и по устните му избиха кървави мехури. Залитайки под тежестта му, Кълин се приведе да го положи долу, но Албарал умря още преди да докосне земята и върху устните му застина усмивка от тая предсмъртна шега.
— Проклятие! — прошепна Кълин.
Наоколо кънтяха радостните възгласи на мулетарите. Кълин затвори очите на Албарал, скръсти ръцете му върху гърдите и когато се изправи, насреща му стоеше Родри. Двамата се спогледаха мълчаливо. Кълин бе сигурен, че го познава; колкото и невероятно да изглеждаше, имаше чувството, че този млад лорд му е по-близък от брат. После усещането изчезна като по деомер. Родри съчувствено положи ръка върху рамото му.
— Приятел ли загуби?
— Да. Е, случва се.
— Така е, сребърен кинжал.
Кълин тежко въздъхна, кимна и с изненада разбра, че е казал истината. Албарал му бе станал приятел тук, на портата. В този момент дотичаха другите двама западняци. Като видя Албарал, Дженантар нададе вой и се хвърли върху трупа, но Калондериел просто застина с ръце на кръста, напрегнат като струна.
— Още един — прошепна той. — Убит от смрадливите Кръглоухи.
После отметна глава и изрева на своя език една дума, чието значение би разбрал всеки — мъст. Кълин и Родри се спогледаха, после тръгнаха настрани, за да оставят западняците насаме със скръбта им. Когато се отдалечиха, озадаченият лорд се обърна към Кълин.
— Западняци? Как са се замесили в тази история?
— Всичко е адски странно, милорд. А онези хора не бяха разбойници. Какво ще речете, ако ви кажа, че зад всичко стои съветникът Лодлейн от Дън Бръдлин?
Родри като че искаше да възрази; после сведе очи към един разцепен вражески щит — зелено поле с кафяв ръб.
— Кълна се в косматите топки на Адския властелин! Та това са цветовете на Корбин. Хей, сребърен кинжал, търсиш ли си работа? Май вече си спечелил първата битка от една открита война.
Ловиан сърдито се питаше къде се бави Родри с войската, когато пристигна Амир със съобщението. Макар че пред него запази самообладание, новината дълбоко я разтревожи. Знаеше, че в Западен Елдид няма разбойници по простата причина, че липсваха кервани, от които да се издържат. За вечеря седна с двете си компаньонки Даниан и Медила сред зловещата тишина на опустялата зала. Хапна малко, после реши, че изобщо не е гладна.