Родри потръпна.
— Само едно не разбирам — продължи Адерин. — Защо Корбин не прати цялата си армия да ви причака?
— Много просто — намеси се Кълин. — Ако беше поел на запад с такава войска, всички лордове от севера щяха да разберат и незабавно да тръгнат след него. Но той и съюзниците му се предпочели да пратят въоръжен отряд на групички по двама-трима, а сетне да ги последват. Ако гнусният им план бе успял, щяха да имат цял ден преднина пред съюзниците на Родри. О, без съмнение биха ни спипали нейде по пътя.
— Сега пък ще ни спипат тук — каза Родри. — Адерин, знаеш ли къде се намира Корбин?
— Не, но ако ваше благородие разреши, смятам да узная.
Седнали мълчаливо един до друг като стари приятели, Родри и Кълин дълго се взираха в танца на пламъците. Наоколо войниците спяха под одеялата си. Макар че Кълин беше просто един опозорен сребърен кинжал, близостта му успокояваше Родри. Той поне бе човек, когото можеше да разбере.
— Невероятно странна история. Естествено, чувал съм за твоята слава и отдавна исках да те видя, но се надявах да е при по-добри обстоятелства.
— Е, знам ли, милорд… Мене ако питате, едва ли бих избрал по-подходящ момент да ми се появите.
Родри се разсмя.
— И ти си прав. Но ако не бяхте пратили вестоносец, сигурно щеше да дойде преоблечен някой от хората на Лодлейн и да се представи за керванджия. Ти просто му спести труда като прати момчето.
— Момчето ли? — Кълин се ухили. — Грешите, милорд, Джил ми е дъщеря.
— О, богове! Цял ден яздих до нея и изобщо не усетих, че е момиче.
По някое време Джил дойде да седне при Кълин. Очевидно бе измила лицето и косата си в близкия поток, защото мръсотията бе изчезнала и лицето под нея наистина се оказваше не само женско, но и твърде красиво. Или по-точно щеше да е красиво, ако не беше голямата синина върху бузата й.
— От какво ти е това? — запита Кълин.
— Не помниш ли, че ме цапардоса тая сутрин?
Той болезнено присви очи.
— Вярно, тъй беше. Прости ми, миличко. Съвсем се бях скапал от страх, че ще те убият.
Джил завъртя глава към него, усмихна се и изведнъж лицето й се озари от нежна прелест, на която би завидяла и най-красивата придворна дама. Сърцето на Родри подскочи. Не беше честно от страна на боговете — да лепнат на такава хубавица баща, който е най-големият майстор на меча в цялото Деверийско кралство.
През цялото утро верните васали на Ловиан прииждаха към Дън Канобейн. Както бе заръчал Слигин, те яздеха бързо, оставяйки каруците с провизии да ги следват както могат под охраната на копиеносците от простолюдието, които им дължаха техните градове и села по време на война. Седнал в дъното на голямата зала, Невин гледаше как Ловиан посреща най-напред лорд Олед, после Передир, Даумир и накрая Манид, който беше капитан на гарнизона от Дън Гуербин. Най-сетне в залата се събраха над двеста души. Ловиан поздравяваше спокойно всеки благородник, без да издава своето напрежение. Единственото чувство, което си позволяваше от време на време, бяха гневните изблици по адрес на бунтовника Корбин — ярост, напълно достойна за един тиерин. Около час преди пладне Слигин стана от масата и обяви, че са се събрали достатъчно бойци, за да потеглят.
— Момчетата от по-далечните области ще пристигнат утре — високо изрече той. — Но не можем да чакаме, нали?
Лордовете закимаха одобрително, ала Невин видя тревогата по лицата им. Колцина от тия васали щяха да пристигнат в действителност и колцина да се прехвърлят към бунтовниците? Само времето щеше да отговори. Ловиан назначи Слигин за кадвридок до срещата с Родри, после сред оживена гълчава и звън на ризници лордовете и техните войници взеха да се изнизват от залата. В суматохата Невин побърза да се промъкне до Ловиан. Тя го дръпна към огнището, за да разменят няколко думи насаме.
— Жив ли е Родри?
— Жив е. Адерин ми се обади само преди час. Засега не се очертават неприятности. Пред такава армия би било най-разумно Корбин да отстъпи към по-безопасни области. Лодлейн сигурно ще го посъветва да стори тъкмо това.
След като толкова години го бе слушала да говори за деомер, Ловиан прие новината спокойно. Самият Невин обаче сериозно се тревожеше за дълбините на злото, в които бе потънал Лодлейн.
— Какво ще предпочетете — да остана при вас, или да потегля с армията?
— Да тръгнеш, разбира се, и то не само заради майчините ми чувства. Все си спомням какво каза при първата ни среща, когато Родри бе хванал онова ужасно възпаление на дробовете. Уирдът му е обвързан с Уирда на цял Елдид, тъй рече. — Ловиан помълча и се загледа към излизащите войници. — Обичам Елдид повече и от сина си. Затова гледай да го опазиш.