Макар че армията пътуваше без обоз, в края на колоната водеха товарни коне с провизии за няколкото дни, докато каруците ги настигнат. Тъй като за всички останали беше най-обикновен билкар, Невин също яздеше отзад с мулето си. Слигин водеше войската ту ходом, ту в бърз тръс. Знаеше, че с това късно тръгване едва ли ще се доберат до Родри преди мръкнало, но държеше утре да пристигнат колкото се може по-рано. Невин имаше свои съображения да се радва на бързината. Естествено, Адерин му бе казал кой го чака в стария дън. Ако всичко вървеше добре, още утре щеше отново да срещне своята Брангуен.
— Искаше ми се да го изгорим, както подобава — каза Дженантар с изтънял, безизразен глас. — Обаче не разполагаме нито с дърва, нито с благословено масло.
— Ще трябва да се задоволим с гроб — отвърна Калондериел. — Той е мъртъв, приятелю. За него вече няма ни най-малко значение какво ще сторим с плътта му.
Дженантар кимна печално и продължи да копае. Джил гледаше как двамата потни западняци въртят лопатите под жаркото слънце и тесният изкоп става все по-дълбок. Предната нощ Дженантар бе изпаднал в тъй дива скръб, че Адерин трябваше да му даде силна отвара от приспивни билки. Сега той изглеждаше само замаян и малко болнав като човек, който снощи е препил с медовина.
Най-сетне работата привърши; западняците хвърлиха лопатите настрани, вдигнаха увития в одеяло Албарал и го положиха в гроба. За момент тримата помълчаха в памет на мъртвеца. Внезапно Дженантар отметна глава и нададе яростен рев. Преди да го спрат, той измъкна ножа и плъзна острието по ръката си.
— Отмъщение! — изкрещя Дженантар. — Ето моята кръв, искам отплата за нея!
После протегна ръка над гроба и капки кръв оцветиха одеялото.
— Аз съм свидетел на този обет — тихо изрече Калондериел.
Дженантар кимна и остави кръвта да тече. Изведнъж Джил сякаш зърна сянката на Албарал — тръпнещ бледосинкав силует, който едва се различаваше под слънчевите лъчи. Обзе я ужас, че полудява, че дъхът й ще спре. Дженантар отново нададе нечленоразделен вой, после побягна слепешком и с трясък изчезна в горичката край потока. От сянката, ако наистина бе имало сянка, вече нямаше и следа.
— По-добре да го оставим насаме със скръбта — каза Калондериел. — Аз ще заровя гроба.
— Ще ти помогна — рече Джил и побърза да вземе лопатата; искаше да забрави какво може да е видяла преди малко.
Когато свършиха, двамата се върнаха в дъна и намериха уединено местенце край задната стена, където Калондериел да оправи на спокойствие стрелите, събрани от бойното поле. За тази цел западняците си служеха със специален инструмент — еленова лопатка, в която беше пробита дупка с необходимия размер.
— Не взехме много стрели — подхвърли той. — Откъде да знам, че ще се замесим във война? Има ли добри стрелци по тия места?
— Нямам представа. Лично аз никога не съм похващала лък.
Калондериел взе една стрела с откъснато оперение и навъсено се вгледа в нея. Очите му бяха тъмно пурпурни като най-скъпо бардекско кадифе.
— Май ще трябва да я отрежа. Ах, да му се не види… забравил съм острото ножче в багажа.
— Вземи това — предложи Джил и му подаде сребърния си кинжал. — По-остро никъде няма да намериш.
Той тихо подсвирна и пое кинжала. Когато плъзна пръст по него, над острието избликна сияние, видимо даже под ярките слънчеви лъчи.
— Джуджешко сребро! — възкликна западнякът. — Рядко се среща в днешно време, нали?
— Как го нарече?
— Джуджешко сребро. Нали не греша? Откъде го намери?
— От един златар. Ото се казва и живее на границата.
— Сигурно е бил дребничък — лукаво се ухили Калондериел. — Обаче як и широкоплещест.
— Прав си. Да не би да го познаваш?
— Него не, но познавам народа му.
Джил бе прекалено озадачена от странното поведение на своя кинжал, за да мисли за клана на Ото. Взе оръжието и го завъртя насам-натам, гледайки светлината по острието. В нейните ръце тя беше много по-слаба.
— Никога не съм го виждала да сияе така.
— Заради мен е. Народът на Ото не се погажда много-много с моя. Искат да знаят кога се навъртаме наоколо, защото ни смятат за банда мошеници и крадци.
Джил рязко вдигна глава.
— Елкион Лакар — прошепна тя. — Елфи.
— Наричай ни както щеш — разсмя се той. — Но което си е вярно, вярно е — чувал съм тези имена.
Като дъждовни капки над спокойно езеро, Дивите изникнаха наоколо един по един. Синя силфида, две пъпчиви джуджета, тръпнещият прозрачен силует на въздушен дух — всички те идваха като верни кучета, бързащи да полегнат в нозете на господаря си.