— Тогава какво е истинското име на твоя народ?
— О, не, никога не ще го узнаеш от мен. Тази чест трябва да се заслужи и от вашия народ само Адерин го е чувал. — Калондериел се усмихна, сякаш за да покаже, че не желае да я обиди. — Е, чувал съм какви приказки разправяте за нас. Не сме крадци или адски демони, нито пък сме по-близо до боговете. От кръв и плът сме, досущ като вас. Старият Адерин казва, че нашите богове са ни сътворили от Дивите, а вашите са използвали животни, тъй че сега за добро или зло споделяме един общ свят.
— Чакай, жреците твърдят, че сме сътворени от пръст и вода.
— Деомерът знае малко повече от жреците; не го забравяй. Би ли ми услужила пак с кинжала? Много работа ме чака.
Джил му го подаде. Дълго седя и гледа как острието искри като пламък в ръцете на елфа, размишлявайки над странните неща, които бе чула от него.
Около пладне Джил видя как огромният бухал описа кръг над броха и изчезна вътре. От гледката я побиха тръпки. Изтича в кулата и завари Кълин и Родри да разговарят край стълбището. Няколко минути по-късно се появи Адерин, който разкършваше ръце и плещи като след дълго плуване срещу течението.
— Открих ги, милорд. Лагеруват на около петнайсет мили североизточно от тук.
— Чудесно — каза Родри. — В такъв случай най-добре да пресрещнем Слигин.
— Не е много разумно, милорд — намеси се Кълин. — С цяла армия зад гърба си едва ли ще рискуват да обсадят дъна, но ако сте на открито, може да предприемат една отчаяна атака.
— Откъде ще знаят, че ние… о, в името на всички богове и съпругите им, какъв глупец съм само! Разбира се, че ще знаят.
— Слушай, сребърен кинжал — продължи Адерин. — Ще ти бъда много благодарен, ако се въртиш около лорд Родри, щом се стигне до бой. За да успеят, бунтовниците трябва да го убият преди да се е вдигнал толкова шум, че гуербрет Рийс да се намеси волю-неволю. Без съмнение затова не нападат армията на Слигин. Не им се иска да убиват благородници — биха го сторили само ако наградата е Родри.
— Точно така — каза Кълин. — А пък разправяш, че не разбираш от военни дела. Май само се правиш на скромен.
— А, тия работи съм ги чувал от Невин.
Родри и Кълин замислено кимнаха.
— Не те разбирам, Адерин — намеси се Джил. — Искаш да кажеш, че не си ги чувал от никого, така ли?
— О! — старецът тихичко се разсмя. — Извинявай, дете. Имам един приятел на име Невин. Ако не бъркам, баща му го нарекъл така на шега.
Тъй като досега бе мислила за Ото златаря, Джил изведнъж си спомни неговата гатанка, че един ден „никой“ ще и каже с какъв занаят да се захване. А щом беше приятел на Адерин, този човек навярно също владееше деомера. Докато мъжете разговаряха за предстоящата война, тя се измъкна навън и избяга от дъна. Седна край потока и загледа гъмжилото от Диви из водата, които се надигнаха насреща й като вълна. За миг дъхът й спря. Деомерът сякаш се спускаше от небето като ястреб и вече я сграбчваше в ноктите си.
— Искаше ми се да го изгорим, както подобава — каза Дженантар с изтънял, безизразен глас. — Обаче не разполагаме нито с дърва, нито с благословено масло.
— Ще трябва да се задоволим с гроб — отвърна Калондериел. — Той е мъртъв, приятелю. За него вече няма ни най-малко значение какво ще сторим с плътта му.
Дженантар кимна печално и продължи да копае. Джил гледаше как двамата потни западняци въртят лопатите под жаркото слънце и тесният изкоп става все по-дълбок. Предната нощ Дженантар бе изпаднал в тъй дива скръб, че Адерин трябваше да му даде силна отвара от приспивни билки. Сега той изглеждаше само замаян и малко болнав като човек, който снощи е препил с медовина.
Най-сетне работата привърши; западняците хвърлиха лопатите настрани, вдигнаха увития в одеяло Албарал и го положиха в гроба. За момент тримата помълчаха в памет на мъртвеца. Внезапно Дженантар отметна глава и нададе яростен рев. Преди да го спрат, той измъкна ножа и плъзна острието по ръката си.
— Отмъщение! — изкрещя Дженантар. — Ето моята кръв, искам отплата за нея!
После протегна ръка над гроба и капки кръв оцветиха одеялото.
— Аз съм свидетел на този обет — тихо изрече Калондериел.
Дженантар кимна и остави кръвта да тече. Изведнъж Джил сякаш зърна сянката на Албарал — тръпнещ бледосинкав силует, който едва се различаваше под слънчевите лъчи. Обзе я ужас, че полудява, че дъхът й ще спре. Дженантар отново нададе нечленоразделен вой, после побягна слепешком и с трясък изчезна в горичката край потока. От сянката, ако наистина бе имало сянка, вече нямаше и следа.