— Чудесен меч, сребърен кинжал — отбеляза Инрик. — Плячка ли е?
— Не, милорд, а дар от човек, на когото служих добре — Родри имаше предвид баща си, който му го бе подарил.
— Сигурно си се сражавал като демон от ада, за да спечелиш такова острие — Инрик се обърна към Гуиван, който седеше на седлото си до него. — Баща ти сигурно сериозно се отнася към задълженията си, след като е дал пари да наеме сребърен кинжал.
Гуиван стисна устни, така че устата му се превърна в тънка черта.
— Слушай, ти не си виновен, че татко ти е проклет скъперник — продължи Инрик. — Смяташ ли, че ще плати откуп за това момче?
— Баща ми е почтен човек — озъби се Гуиван. — И не е скъперник.
— Само малко по-грижлив с парите си, а?
Когато Инрик избухна в смях, лицето на Гуиван поаленя от срам. Родри почувства студено, отчайващо притеснение. Ако господин лордът не платеше откупа, щеше да изпадне до положението едва ли не на крепостен, на практика собственост на Инрик, докато не отработи дълга си.
Лорд Марклеу побесня, че всички в залата чуха вестта. Следван от объркания писар и шамбелана, той крачеше напред-назад и ревеше псувни по адрес на името, клана и мъжеството на Инрик. В извивката на заоблената стена Джил стоеше с група слугинчета и наблюдаваше лорда, грамаден мъж, все още с корави мускули въпреки посивелите коси. Той стискаше посланието на Инрик в огромния си юмрук и го развяваше пред писаря, сякаш бедният човек го беше написал, а не просто прочел.
— Каква наглост! — зъбеше се Марклеу. — Да плени сина ми на път, с попикан, копелдашки номер, а сетне да подиграва мен, че съм бил скъперник! — той хвърли пергамента на писаря, който го хвана и се шмугна настрана. — Какво още искаше курвенският му син?
Писарят се покашля и изглади посланието.
— „Зная, че господин лордът цени парите си, стискайки ги така силно, както повечето хора предпочитат да прегръщат момиче, но без съмнение собственият му син значи достатъчно за него, та да го накара да се раздели с част от богатството си. Определихме цената му на два деверийски регала, по регал на войскар, включително за сребърния кинжал и за слугите.“
— Нахалник — зави Марклеу. — Наистина ли очаква от мен да платя пълен откуп за един вонящ сребърен кинжал? Измислил го е, за да се гаври с мен, и да съм проклет, ако го направя.
Изръмжа и закрачи отново. Шамбеланът се обърна към Джил и й направи знак, подканвайки я да дойде да се помоли на лорда, но тя поклати отрицателно глава и излезе гордо от залата. Едно от слугинчетата я последва и я хвана за ръката.
— Какво правиш? — попита Пера. — Защо не му се помолиш?
— Защото имам пари да откупя Родри. През всичките ми години по дългия път не съм видяла лорд да се отнася толкова долно и да съм прокълната, ако продължавам да го търпя. Ако бях бард, щях да съчиня сатирична песен за Марклеу.
— О, много бардове вече са ги съчинили, но от това няма полза.
Джил отиде в конюшните, където спеше в празна ясла до своя кон. Един коняр й помогна да оседлае и й обясни как да стигне до дъна на Инрик, на около ден и половина път с кон.
— И внимавай, момиче — рече той. — Из възвишенията ще има повече отряди, отколкото бълхи по куче.
— Ще внимавам. Ще ми дадеш ли овес за коня, или стиснатият ти господар ще нареди да те набият за това?
— Няма да разбере. Да знаеш, такъв кон има нужда от истинска грижа.
Сякаш разбирайки, че го хвалят, Изгрев отметна глава и сребристата грива се разсипа на вълни по гърба му. Родри й даде този Западен ловец, когато можеше да прави ценни подаръци на хората, които му служеха.
Джил тръгна, без да прояви любезност и да се сбогува с Марклеу, и измина първата миля, миля и нещо в галоп, само и само да остави дъна далеч зад себе си. Когато стигна до широките, обрасли в трева, брегове на Лит, тръгна ходом, за да даде на Изгрев възможност да се разхлади. Внезапно сивото й гномче се появи на рога на седлото и кацна несигурно там.
— Отиваме да вземем Родри и сетне да се върнем на дългия път — му каза тя. — Марклеу е свиня.
Гномчето се ухили до уши и кимна в знак на съгласие.
— Дяволите да го вземат, надявам се, че се отнасят добре с него. Ходи ли да го видиш?
Гномчето кимна своето „Да“ и на двата въпроса.