— Един-два пъти ми мина през ума. Мислиш ли, че е Господарят на Ефира?
— Не мисля, защото ако знаеше къде сме, щеше да се нахвърли върху ни като змия, която хапе. Но ако не е той, тогава…
Саркин потрепери, довършвайки изречението в съзнанието си: тогава сигурно бяха Ястребите на Братството. Наполовина убийци, наполовина чираци, Ястребите служеха на Ръководния съвет на Братството и изпълняваха заповедите му. Не че то представляваше стегната организация, със свой правилник в точния смисъл на думата, но все пак трябваше да разполага със средства, за да се справя с предатели.
— А защо ще ни наблюдават? — попита той.
— Провалих се миналото лято, нали?
— Но Стареца не намери, че си сбъркал.
— Така е — Аластир се поколеба, искрено озадачен. — Тогава ще да е някой слуга на Невин, а? — отново се поколеба. — Отивам на тъмно да размисля по въпроса.
Когато господарят им се отдалечи, Еви вдигна поглед, наблюдавайки го замаян.
— Не се бой, малки братко — рече Саркин. — И този кестен ще извадим от огъня.
— Дали?
Саркин само сви рамене. Еви отново се загледа в огъня.
— Сканираш ли нещо? — попита Саркин.
— Не. Мисля си. Ще ми се никога да не се бях захващал с деомер.
— Какво? При всичката власт, която дава на човека?
— Така е. И си струва опасността.
Но Саркин схвана, че Еви изрича просто онова, което той би искал да чуе. И самият потъна в мрачни мисли, питайки се как би постъпил, ако Еви се окаже толкова слаб, че господарят му нареди да го убие.
Не беше сигурен дали щеше да се подчини.
— Е, заклех се да не се наемам в тази война — рече с прозявка Родри. — Тогава накъде ще тръгнем?
— Можем да отидем на изток, към Маркмур — отвърна Джил. — По това време от годината винаги има кервани, които отиват към Дън Хирейд.
— О, богове, до гуша ми е дошло от вонящи търговци и от още по-вонящите им мулета! Не съм възпитан за бавачка на куп обикновени търговци.
— Родо, та ти си пазил само два кервана през живота си.
— И два са ми много.
Джил хвана лицето му с две ръце и го целуна.
— Ако търсиш кръвопролитие, то в онези планини има разбойници. Затова на керваните им трябва охрана.
Напуснаха дъна на Инрик и тръгнаха на изток, по посока на Маркмур. Пътят се изкачваше непрекъснато нагоре в планината и те оставиха конете да се движат ходом. По-нависоко тревистите пасища отстъпваха място на нискостеблени борове, характерни за тази част на Девери. Докато яздеха през тъмната, смълчана гора, Джил внезапно си спомни за гривната в дисагите си.
— Родри? Докато бях на път за Инрик, ми се случи нещо дяволски странно.
Докато му разказваше, той все повече започваше да се притеснява, съгласявайки се с нея, че има нещо дяволски странно, след като амуницията на коня е била изоставена.
— Защо не каза на Инрик? — попита накрая той. — Конят може да е бил на някого от неговите съюзници.
— Прав си, по дяволите — усети студена тръпка по гърба си. — Защо ли? Аз… Ами… просто забравих.
Родри се обърна на седлото да я погледне.
— Дяволски е странно, че просто си забравила.
— Зная — тя потръпна конвулсивно. — Тук има пръст деомер. Смяташ ли ме за откачена, че го казвам?
— Само ми се ще да можех толкова лесно да пропъдя мисълта — той спря коня си. — Най-добре ще е да се върнем при Инрик и да му разкажем.
Джил се съгласи, но докато обръщаше коня си, сивото гномче се материализира на пътя пред нея. Дребното същество беше обезумяло, въртеше си очите от страх и им махаше с ръце да спрат.
— Какво има? — попита го Джил. — Не бива ли да се връщаме?
То поклати глава отрицателно толкова силно, че едва не падна.
— Какво е това? — попита Родри. — Гномчето ти ли?
— Точно така, и то не дава да се връщаме. Изпаднало е в ужас, Родо.
Гномчето изчезна, сетне се появи отново в полите на Родри. То се пресегна и го потупа, умолявайки го, по бузата. Той не можеше да го види, но усети докосването му.
— Е добре, Дивите ми спасиха живота веднъж — рече той. — Щом смята, че зад нас има опасност, готов съм да му повярвам.
Гномчето се ухили и го потупа по ръката.
— Освен това — продължи Родри — можем да предадем намереното от теб на тиерина в Маркмур.
Гномчето поклати отрицателно глава и го ощипа по ръката.