— Хайде, стари приятелю. Можем да минем още няколко ярда.
Препъвайки се, Изгрев й позволи да го заведе до обкованите с желязо порти, на които беше издялан гербът с жребеца. Помоли се някой да я чуе, когато викне, но на лунната светлина видя да проблясва сребро — рог, прикрепен с верига на халката на портата.
Сграбчи го и го наду, дълъг отчаян звук, а Изгрев вдигна глава и изпръхтя победно.
— Кой е там? — обади се глас.
— Сребърен кинжал, в прохода има разбойници.
Портите изскърцаха и се отвориха, човек от нощната охрана я хвана за ръката и я поведе към безопасност.
— Просто седим тук и чакаме, така ли? — попита Серил.
— Така е най-добре — можем да се бием, опрели гръб на скалата.
Серил кимна в знак на съгласие и впи поглед в него, тъй както гладно дете гледа баща си, убедено, противно на всеки здрав смисъл, че татко му ще намери храна дори когато е загубена и последната надежда. На сивата утринна светлина те обикаляха из лагера, а Родри се бореше с мъката си. Не се съмняваше, че Джил е мъртва. Своята смърт би посрещнал спокойно, но не и нейната. Оставаше му само утехата, че скоро ще му се удаде възможност да отмъсти за нея, като вземе със себе си в Отвъдното неколцина от разбойниците. Лагерът беше укрепен, доколкото това бе възможно. Бяха натрупали товарите на мулетата така, че да образуват нещо като стена, зад тях стояха мулетарите, с гръб към скалата, а мулетата вързаха на колчета наблизо. Родри повтори заповедите си. След като той и двамата пазачи бъдат убити в боя, мулетарите трябваше да подплашат животните и да пуснат стадото сред разбойниците. По всяка вероятност предизвиканото по този начин объркване щеше да види сметката на неколцина.
— И се сражавайте до смърт — завърши думите си той. — Защото няма да има милост за вас.
Родри, Лидик и Абрин възседнаха конете и застанаха пред импровизираната барикада. Момчетата бяха бледи, но се държаха, решени да умрат като мъже. Слънцето постепенно ставаше по-ярко, минутите бавно течаха. Родри осъзна, че няма търпение, искаше да свърши с това умиране, нетърпелив да се присъедини към любимата си в Отвъдното. Най-сетне чуха тропот на копита и звънтене на конски такъми — звука произвеждаха много конници, които препускаха към тях. Родри поведе останалите да ги пресрещне, като им направи знак с меча си. В бърз тръс отрядът изскочи иззад завоя — състоеше се от двайсет души на добри коне, с доспехи, а върху щитовете им блестеше в бяло и червено гербът на Кум Пекл. Родри чу как в лагера избухнаха приветствени викове и истеричен смях, но той нищо не рече, сърцето му се препълни с радост, защото знаеше, че неговата Джил е в безопасност. Капитанът на отряда дойде в тръс до него.
— Е, сребърен кинжал — рече той, широко усмихнат. — Като че ли всички се радват да ни видят.
— Досега не ми се е случвало да харесам толкова човек при първа среща. Кога стигна при вас другият сребърен кинжал?
— Около час след полунощ и е кораво момче, нищо, че изглежда на около четиринайсет години. Направо се свличаше от умора, но все повтаряше, че иска да тръгне насам с нас.
— Такъв си е наистина — Родри беше повече от готов да ги остави да смятат Джил за момче. — Доведохте ли хирург? Имаме ранени — рече той, свали шлема и бутна вдигнатото пред лицето му забрало.
— О, да — внезапно капитанът се загледа в него. — Искам да кажа, милорд.
— Ах, да му се не види макар и свинският хуй. Виждал си ме преди, нали?
— Много пъти, милорд.
— Повече не ме наричай така. Името ми е Родри и нищо повече.
Капитанът кимна в мълчаливо съчувствие, което беше вбесяващо. Родри обърна коня си и поведе отряда към лагера, но когато слизаше от коня, капитанът изтича да му държи стремето.