— Как влезе сред моите неща? Да не би Дивите да са откраднали гривната и са те сложили на нейно място?
Сапфирът блестеше меко на слънчевата светлина. Джил се почувства пълна глупачка за това, че говори на един пръстен, сякаш може да я разбере. Намери парченце плат и го зави внимателно. Нямаше време да мисли за него сега, при положение че гуербретът я очаква.
Оказа се, че Блейн й засвидетелства честта да седне да яде на неговата маса, защото е любопитен какъв живот води по дългия път. Тъй като знаеше, че Родри се срамува, когато хората говорят за прокуждането му, направи каквото можа да говори малко за него, а това не се оказа трудно, след като спомена, че баща й е Кълин от Кермор.
— Така значи, а? — рече й усмихнат. — Е, тогава няма нищо чудно, че така добре понасяш дългия път. Виж какво, Джил, срещнах веднъж баща ти. Бях малко момче, трябва да съм бил шест-седемгодишен, когато баща ми го нае. Спомням си как вдигнах очи и си помислих, че не съм виждал човек да внушава по-голям страх от него.
— Тате прави наистина такова впечатление на хората.
— Но беше великолепен боец. Не си спомням как стана, но накрая баща ми му даде като награда извън платата му красива ножница, цялата украсена със злато. Кажи ми, жив ли е още?
От този момент нататък Джил можеше да запълва времето с разкази за различните деяния на баща си през годините. Когато обядът свърши, Блейн й даде шепа монети, без да гледа колко са, като награда за това, че е донесла съобщението.
— А как смяташ, кога ще пристигне този ваш керван? — попита гуербретът.
— Най-рано след още три дни, Ваша светлост. Някои от хората бяха ранени.
— Аха. Когато пристигнат, нека водачът дойде при мен.
Джил си събра нещата и ги отнесе навън от дъна, по пълните с хора улици на града, който беше единственото населено място, достойно за подобно название в цялата отдалечена долина. Край сводовете на стените реката преминаваше през него и го разделяше на западна част за заможните хора и самия гуербрет и на източна — за обикновените граждани. Речните брегове представляваха зелена мера, където под горещото следобедно слънце пасяха крави. При източната порта Джил най-сетне намери хан на име Тичащата лисица, западнал до положение да я приеме. Още щом остана сама в мръсната си малка стая, отвори дисагите. Пръстенът продължаваше да е там, но сега около камъка се виеше само един дракон.
— Не откачам. Ти си сигурно деомер.
Камъкът просветна ярко за момент, сетне си върна обикновения блясък на скъпоценен камък. Джил потрепери, сетне го зави отново и го сложи в кесийката, която носеше около врата си, там, където пазеше всичките пари, освен няколко медни монети. Когато слезе в кръчмата, взе половиница от най-тъмното пиво, което имаше, за да успокои нервите си. О, богове, ето я тук, в непознат град, с камък деомер, а Родри се намираше на мили далеч от нея! Невин, о, Невин, помисли тя, ще ми се в името на всички богове на небесата да беше тук!
„Той, идва — прозвуча мисъл в главата й. — Ще дойде и ще спаси и двама ни.“
Джил така се задави с пивото си, че се закашля и плю в чашата си. Ханджията побърза да дойде при нея.
— Да нямаше муха вътре, а? — рече той и започна да я тупа по гърба.
— Нямаше. Благодаря.
Кимайки съчувствено, той побърза да се отдалечи. „Това е последната капка, която преля чашата! — помисли Джил. — Трябва да разбера нещо за този камък.“ В град с такава големина сигурно се намираха поне няколко бижутери, но нямаше намерение да разговаря открито за камък, способен да се променя и да изпраща мисли в хорските умове. Източници на сведения обаче никога не липсваха, стига човек да знае къде да ги търси.
Кръчмата беше препълнена. На една маса седеше шумна група разрошени млади жени, които хапваха овесена каша доста късно за закуска; на друга висяха шепа кандидати за пазачи на кервани; на трета — млади мъже, може би чираци на магазинери. Когато ханджията дойде да напълни отново половиницата на Джил, тя съзнателно се поперчи, възхвалявайки щедростта на Блейн, и заяви, че досега не са й давали толкова много за това, че е донесла съобщение. Разбира се, плати му от кесийката, която носеше открито на колана, а не от добре натъпканата на врата си. Сетне излезе да се разходи по улиците.
Следобедното слънце нагряваше силно добре пометения калдъръм. Заможни търговци крачеха забързани по работа или се разхождаха, разменяйки лениво клюки. Жени с пазарски кошници или кофи с вода поглеждаха към сребърния кинжал на Джил и многозначително пресичаха улицата, за да я избягнат. Мина по всички тесни улички, които намери; ходеше бавно, сякаш замислена за нещо. Най-сетне между една хлебарница и кърпач на обувки търпението й на ловец се увенча с намирането на дивеч. Подминаха я трима младежи, единият от тях се блъсна в нея. С любезно извинение той побърза да се отдалечи, но Джил се обърна светкавично и го хвана за китката. Преди да успее да се измъкне, тя го блъсна в каменната стена на кърпача и му извади въздуха. Двамата му приятели хукнаха да бягат, за да се спасят, както им позволяваше кодексът на крадците. Уловът на Джил, мършаво човече със светла коса и брадавици по носа, я зяпаше и се мъчеше да поеме дъх.