— Ти, животинче такова, толкова се бях изплашила! Боях се да не ти се е случила беда!
То се дръпна, погледна към нея и поклати глава тържествено, потвърждавайки: „Да.“
— Случи се наистина нещо ужасно, така ли?
То се хвърли в обятията й и се разтрепери от ужас.
— Бедничкото ми същество! Благодаря на боговете, че си вече в безопасност. Но я ми кажи как успя да избягаш от бедата, в която си попаднало?
Свивайки се от напрежение, то погледна настрани, като очевидно се опитваше да намери начин да го покаже.
„Невин го спаси, глупачке — каза гласът в съзнанието й, — та кой друг?“
— Слушай ти, гаден камък такъв! Я не ме обиждай! Ако не беше ти, нямаше да съм затънала сега до шията във фъшкии.
„Зная, но си струвам.“
— Копеле.
„Добре, проклет да съм, ако ти кажа каквото и да е повече, щом ще се държиш по този начин.“
Джил беше прекалено щастлива, че гномчето й се е върнало, за да я еня дали деомерският камък ще й говори или не. Дълго време седя на пода и го държа в скута си, обсипвайки го с внимание. Когато то най-сетне изчезна, това стана бавно, сякаш не му се щеше да си ходи — мъничко по мъничко то избледня, стана прозрачно, после от него се виждаше само неясно петно във въздуха, което на свой ред се превърна в нищо.
Усмихната, тя слезе в кръчмата и взе купа каша, в която подозрително се въртяха бучки. Ядеше я внимателно, нащрек за гъгрици, когато влезе Чаплата. Той мина небрежно край масата й, погледна я така, сякаш не я бе виждал преди, и прошепна тихичко: „В «Червения дракон».“ Джил си взе наметката от стаята и тръгна бързо към хана, където намери Огуерн, блед и потен, да седи на обичайната си маса. Огромните му лапи трепереха така силно, че трябваше да държи с две ръце половиницата, за да я поднесе към устата си.
— Какво има? — попита го тя.
— Помниш онзи тип от снощи, нали? Е, той се върна. Влезе тук преди по-малко от час, наперен колкото си ще и два пъти по-нагъл, и седна до мен, без дори да попита. Рече ми, че ако не му намеря опала, щял да ме направи на наденички! Ама че наглост!
— Наглост, и то каква. Сигурно му трябва дяволски много, след като рискува да дойде посред бял ден.
— О, съмнява ме, че се е изложил на някакъв риск — Огуерн направи пауза, за да отпие голяма, утешителна глътка пиво. — Ето какво дяволски странно нещо се случи. Зная, че звучи налудничаво, но, Джил, кълна се в тлъстото си, скъпоценно същество, то е вярно. Когато излезе, реших да го проследя. Не беше никак трудно, защото улицата гъмжеше от народ, а той вървеше, без дори да поглежда през рамо. И така той върви, а аз го следя от доста голямо разстояние. Отива право долу при ливадите край реката. Знаеш групата брези при моста, нали?
— Да.
— Е, добре, отива той сред дърветата и изчезва. Искам да кажа, наистина изчезва! Влиза между дърветата, нали разбираш, и аз започвам да го чакам. Чакам ли, чакам. Така и не го виждам да излиза, а брезовите горички не са гъсти като лещак или нещо такова. Докато накрая се пъхам в горичката и него го няма.
— Слушай какво! Започваш да губиш самообладание и оставяш страхът да вземе връх над тебе. Сигурно не си го видял как излиза.
— Щях ли да заемам това положение, ако не мога да видя човек посред бял ден? Не ми казвай, че остарявам. Ще е дяволски обидно.
Джил потрепери от страх. Непознатият положително е деомер, помисли тя. Знаеше, че е много опасно, когато деомерът попадне в ръцете на луд, а сега стоеше изправена пред човек, който го използваше за зли цели.
— Искам да ти предложа работа — продължи Огуерн. — Да пазиш скъпоценната ми личност. Камата не би свършила много работа срещу този тип, а ако имам до себе си меч, ще е най-добре да бъде в ръката на друг, за да свърши нещо полезно. По един сребърник на нощ, сребърен кинжал.
— Готово. Може да има очите на Адовия властелин, но се обзалагам, че пуска кръв като всеки друг.
— Нека дълбоко да се надяваме, че кръвта му няма да тече по пода ми. Ъъъ. Как ненавиждам тези гадни заплахи.
Дъждовният залез свари Родри на повече от двайсет мили от Дън Хирейд. Спомняйки си за предупреждението на Невин да не пътува нощем, той предложи на един селянин няколко медни монети, за да го пусне да преспи в яхъра. За още две жената на селянина добави хубава яхния и парче хляб. Родри ги прие с благодарност и ги изяде със семейството на продълговата, скована от дъски маса пред огнището. Сивата слама на пода миришеше на прасета, а селяните ядяха с мръсни ръце, без да продумат помежду си или на Родри, докато и последната троха не бе прокарана надолу с воднисто пиво, но за голяма своя изненада Родри се радваше на присъствието им. Когато свърши да се храни, поостана загледан в огъня. Слушаше с половин ухо разговора за тежката работа на другия ден, надявайки се и боейки се да не получи друго съобщение от Невин. Нямаше такова.