— Сребърен кинжал си, така ли? Тръгвай с нас без много шум, момче.
— Какво, по дяволите, означава това?
— Заповед на Негова светлост, ето какво. Да бдим за сребърен кинжал, който изглежда като елдидец, и да го отведем при него. Напоследък ни се отвориха достатъчно неприятности покрай един такъв като теб.
— Отгоре на всичко е и момиче — обади се друг стражник. — Човек почва да се пита накъде върви това кралство.
— Какво е направила Джил?
— Охо, значи я познаваш, така ли? — рече първият страж с неприятна усмивка. — Има нещо общо с един човек, който се самоуби, ето това е направила. Точно сега при Негова светлост има маловер, така че ще те заведем направо там.
Родри беше прекалено разтревожен, за да протестира, когато стражите го разоръжиха. Докато го водеха по улиците, сърдито мълчеше. Беше се надявал да избегне срещата с Блейн, който (така поне мислеше) без съмнение го презира като изгнаник без чест, а сега му предстоеше да застане отново пред него и да го моли за живота на Джил. „А какво ли е направила Джил? — мислеше той. — Ако я измъкна невредима, ще я насиня от бой!“ В двора на дъна стражниците предадоха конете му на един паж, сетне го блъснаха в броха. Родри не бе идвал в Дън Хирейд от две години, когато присъства на сватбата на Блейн. Огледа замаян голямата зала, където някога се бе хранил като почетен гост, после стражниците го помъкнаха нагоре по витата стълба към втория етаж. Тежката дъбова врата на съдебната зала стоеше отворена. Той застана до нея и зачака.
Блейн се бе настанил на една маса под ред прозорци в извивката на стената. От лявата му страна седеше писар, а от дясната — двама съветници. Родри разбра, че това е само изслушване, а не официален маловер, тъй като отсъстваха жреци. Пред гуербрета бяха коленичили Джил, двама млади мъже, които не вдъхваха доверие, и един невероятно дебел тип. Наоколо стояха стражи с дебели тояги в ръце. На полукресло в ъгъла, където заоблената каменна стена опираше до плетена преграда, седеше Невин. Родри изпита дълбоко облекчение, защото знаеше, че старецът няма да допусне да се случи нещо на Джил.
— Много добре, Огуерн — каза Блейн. — Приемам, че заплахите на мъртвеца са били достатъчно основание да искаш охрана.
— Беше нещо ужасно, Ваша светлост — рече дебелакът. — А един беден честен ханджия като мен не е имал време да се учи на бой с меч.
— Дори и шопарът трябва да има зъби.
— Негова светлост обича да се шегува, но аз предпочитам да наемам, а да не завъждам зъби. И наистина сребърният кинжал се оказа чудесна сделка, защото онзи неприятен тип изтегли меч срещу ми.
Блейн кимна, сетне погледна към Джил.
— Е, сребърен кинжал, започвам да смятам, че си имала право да пролееш първа кръв.
— Благодаря, Ваша светлост, и наистина нямаше как да знам, че той ще се отрови.
При това странно заявление Родри загуби самообладание и пристъпи напред. Стражите изпсуваха, сграбчиха го и го дръпнаха назад. Блейн се обърна да види кой нарушава реда.
— Доведете го тук. Значи спипахте този жалък простак, сребърен кинжал, така ли?
— Влезе най-нахално през южната врата, Ваша светлост — рече един от стражите. — А със себе си водеше и Западен ловец, готов съм да се обзаложа, че го е откраднал.
— Без съмнение. Той открай време обича твърде много конете на другите хора.
Блейн се опитваше да не се засмее, но Родри го видя.
— Блейн, копеле такова! — сопна се той. — Това е една от скапаните ти шегички.
Всички в залата хлъцнаха при обидата, но Блейн избухна в смях, стана, прекоси залата и сграбчи ръката на братовчеда си.
— Е, така си е. Помислих, че ще падне смях, когато те арестуваме като сребърен кинжал, какъвто си сега. О, боговете са ми свидетели, че сърцето ми ликува да те видя.
Стиснаха си ръцете и Родри изпита желание да заплаче.
— И моето сърце ликува да те видя — рече той. — Но какво правиш с жена ми?
— Нищо, уверявам те. Аз съм по-честен към жените, отколкото някои мои роднини, които бих могъл да спомена.
Усмихнат, Родри го удари с юмрук по рамото. Всички в залата ги гледаха със зяпнали уста и Блейн внезапно си спомни, че в момента води съдебно заседание.