— Досега не съм ги виждал така дяволски нахакани — рече Кавид. — Винаги е имало набези, е, вие го знаете, но никога толкова много. В името на Адовия властелин пред портите ми се стовариха най-малко триста, ако не и четиристотин, ей така, изведнъж. Сетне оставиха част от войската да ме държи приклещен тук и потеглиха. Сигурен бях, че отиват към Морлин, но ако излезех навън само с петдесет души, нямаше да доживеем да видим града. Молех се някой от съюзниците ми да научи за това, да дойде и да ме освободи.
— Без съмнение самите те са прекалено заети — рече Данин. — Утре ще потеглим на север след копелдаците.
— Ще трябва да оставя хора за гарнизон, но, разбира се, ще тръгна с вас.
— Не е необходимо и още по-малко е разумно. Може да се върнат да си приберат хората от обсадата. Ще ви дам петдесет души за подкрепление.
— Това няма да сме аз и моят отряд — намеси се Гуенивер. — Лорд Данин може да пропъди тази мисъл от главата си.
Когато той се обърна и я изгледа студено и продължително, Гуенивер се усмихна, защото си спомни как му се бяха нахвърлили хората й на бойното поле. Изглежда и Данин си го спомняше добре.
— Както желае милейди — рече той. — Но това не предвещава нищо хубаво, милорд. Изглежда, Елдид има намерение отсега нататък здраво да притиска западната граница.
Съпругата на тиерина стана и избяга от залата; ръцете й бяха така здраво стиснати, че кокалчетата им побеляха.
— На какво разстояние са най-близките ви васали? — попита Данин.
— Петнайсет мили на север, а има и един на шестнайсет мили на запад — или би трябвало да кажа, имаше. Кой знае дали неговият дън е все още читав.
Когато Данин изпсува на глас, устните на Кавид се извиха в нещо като усмивка.
— Ще ви помоля, когато се върнете в двора, да предадете на Негово величество нещо от мен — рече той с монотонен глас. — Не зная колко още можем да издържим. Когато тръгнете на север, милорд, огледайте се. Едно време по целия път от тук до границата с Елдид, покрай Авер Вик, имаше владения. Само се огледайте и вижте колко деверийски лордове са останали.
— Не се съмнявам, че Негово величество ще оправи нещата.
— И добре ще стори. Аз съм се клел, че ще умра за нашия Крал, и стигне ли се дотам, ще го направя, но има други, които са готови да се сдобрят с Елдид, ако това ще сложи край на набезите.
Данин стовари двете си ръце с дланите надолу върху масата и се приведе напред.
— Тогава нека аз ви кажа нещо — изръмжа той. — Ако някой стане предател, тогава аз и моите хора ще правим набези срещу неговите земи. Попитайте вашите недоволни приятели кое ще е по-лошо.
Той стана от пейката, обърна се на пета и стъпвайки наперено, се отдалечи, без да каже и дума повече. Кавид въздъхна и взе половиницата си с пиво.
— Познавате ли добре Данин, лейди Гуенивер? — попита той.
— Наистина не, милорд. За първи път го видях тази пролет.
— Тогава ви предстоят много интересни преживявания.
Сутринта войската тръгна на север през изоставени ферми, от които беше плячкосана всичката храна. По тях можеха да следват елдидските войскари не по-зле, отколкото по отпечатъците, оставени от копитата на конете им по пътя. На залез-слънце стигнаха опожарено до основи село. Сред почернелите дървета и купчините напукани камъни от селския кладенец бяха пръснати обгорели греди.
— Изглежда, людете са избягали навреме, милейди — рече Рикин.
— Така изглежда. Виж там!
До развалините имаше ливада, селската мера, обточена с гъсто засадени тополи. Сред дърветата се виждаха жени и деца, които се гушеха в тях, мъже с лостове, вили, тояги, всякакви подръчни предмети, които бяха грабнали, когато са ги налетели войскарите. Двама старци излязоха да ги посрещнат и Гуенивер слезе от коня да се присъедини към Данин. Те се загледаха в татуировката й, сетне коленичиха.
— Ще да сте керморски войскари — заяви единият от тях.
— Такива сме — потвърди Данин. — Кога ви нападнаха? Колко души бяха?
— Преди два дни, господин лорде — старецът смукна замислено през зъбите си. — А пък колко са били, е, трудно може да се каже, защото се появиха ей така, изневиделица. Младият Молик беше, видите ли, навън с кравите и без него щяха да са ни избили, но той ги видял, че идват, и хукнал насам.
— А как е разбрал Молик, че са врагове?
— Носели такива едни сини щитове, с такива едни сребърни дракони на тях, та Молик не е виждал такова нещо в живота си, затова решил, че не е за добро.