— Съвсем прав е бил — той погледна към Гуенивер. — Знаете ли какво означават щитовете? Тези войскари са част от личния отряд на Краля, а те никога не тръгват да се сражават, без с тях да е някой от принцовете.
— Принц ли? — старецът плю на земята. — Трябва да е бил много скапан и беден принц, щом му трябват толкова много нашите крави. Взеха всичко, каквото намериха, милорд. Кравите, пилетата, всяко дребно парченце храна, което имахме.
— Без съмнение. Е, за известно време ще се храните добре. Ще ви оставим всичката храна, която можем да отделим, и един-два товарни коня, които сигурно ще успеете да размените срещу зърно за посев.
Старецът му целуна ръка, сетне започна да хлипа, а раменете му конвулсивно потрепваха. Гуенивер гледаше сащисана, защото очакваше Данин да го е грижа за селяните по-малко от повечето лордове, което беше дяволски малко. Капитанът се обърна към нея с крива усмивка.
— Зная какво значи да нямаш нищо — рече той. — Спомням си го всеки Божи ден. Това е нещо, което не бихте могли да разберете, нали, преблагородна лейди?
Засрамена, Гуенивер се отдалечи, но първата заповед, която даде на коларите, беше: да разтоварят храна за селяните.
След като войската се настани за нощувка и постовете заеха местата си, Гуенивер се присъедини към Данин за военно съвещание при неговия огън. В светлината на танцуващите пламъци лицето му оставаше помрачено от сянка; той начерта на земята речната долина.
— Рано или късно ще трябва да свърнат на юг, да се срещнат с корабите си — рече той. — Тогава ще се сблъскаме, ако не и по-рано.
— Така ще стане. Вижте, ако вземем този принц жив, хубава плячка ще закараме у дома.
— Какво? По-скоро ще набуча главата му на кол.
— Не ставайте глупав. Ако държим в ръцете си царски син, ще спрем тези набези, без да изтеглим и един меч.
Данин подсвирна под нос и вдигна очи.
— Е, милейди, каквото и мнение да съм имал за това доколко умеете да въртите меча, няма съмнение, че разбирате от война. Добре тогава. Ще направим всичко възможно да сгащим този принц като заек в капан.
На сутринта изпратиха напред войскарите на най-добрите коне; те се отдалечаваха и се връщаха, правеха кръгове пред войската, като чайки около кораб, който влиза в пристанище. Малко след пладне намериха мястото, където врагът беше лагерувал предишната нощ. Сред смачканата трева и отпадъците, които оставя голям боен отряд, имаше две огнища и пръснати говежди кокали. Две от селските крави нямаше повече да се върнат у дома, но следите ясно показваха, че войскарите карат около петдесет глави добитък.
— И това е смъртната им присъда — забеляза весело Данин. — Дори с проклетите каруци можем да се придвижваме по-бързо, отколкото те с добитъка. Ето какъв ще е нашият план, когато ги доближим. Оставяме каруците назад и тръгваме рано, за да ги хванем на път. Разбира се, принцът ще е начело на колоната, затова ще изпратим един клин от най-добрите ми хора право зад него, за да го откъснем, докато останалите момчета ще натикат походния ред в техния обоз. Двамата с вас и шепа подбрани войскари нападаме направо принца и го обграждаме. Внимавайте да не го свалите от коня. Свършено е с нашия заложник, ако го премажем с копитата.
— Великолепно звучи. Душата ми ликува, че включваш мен и хората ми.
— Имаме нужда от всеки боец, с когото разполагаме. Нищо, че един от тях е жена.
През останалата част от деня Данин яздеше отзад, вървеше по петите на каруцарите и гонеше войската да се придвижва бързо. Начело на колоната във великолепно усамотение Гуенивер получаваше докладите на разузнавачите и послушно водеше хората натам, накъдето те й казваха. Когато час преди залез дойде време да се разположат на лагер, за да могат конете да се напасат, разузнавачите бяха сигурни, че елдидците се намират само на около пет мили пред тях. И най-хубавото от всичко бе, че изобщо не бяха срещали вражески разузнавачи, една удобна проява на самоувереност от страна на принца.
Гуенивер съобщи вестите на Рикин, докато двамата играеха на зарове за трески от дървата за лагерния им огън.
— Значи, милейди, утре ще водим истинска битка.
— Точно така. Ти ще бъдеш с мен, когато тръгнем за принца.
Той се усмихна и хвърли заровете, но излезе петица, с което загуби играта. Когато й връчи две трески, тя си спомни как й подаде първите пролетни теменужки, срамежливо, без да каже и дума, след като сигурно беше прекарал часове да ги търси. Запита се как е могла да бъде толкова сляпа и въобще да не предположи, че я е обичал през цялото това време войскар от народа.