Да не беше Рикин, щеше да му е по-лесно да забрави копнежа си. Понякога, по време на бавния им поход на юг към Кермор, виждаше как тя и капитанът й разговарят, така интимни, така близки, че се питаше дали вече не е нарушила обета си, при това с човек от народа. Ревността го изяждаше, докато започна да мрази Рикин, човек, когото преди харесваше. Дори се възхищаваше от него заради трезвата му, спокойна смелост и лекотата, с която ръководеше хората под свое командване. Сега вече му се случваше да си представя в подробности как изпраща капитана на Гуенивер на сигурна смърт в безнадеждна атака.
Върнаха се в Дън Кермор и там нямаше битки да го отвличат, затова на Данин му стана още по-трудно да пренебрегва чувствата си към нея. Правеше всичко възможно да я избягва, но оставаха уроците им по изкуството на меча. Опитваше се да подцени онова, което изпитва, казвайки си, че е просто жребец, затънал в калта, но всъщност много и честно я обичаше, и мисълта за възможната й гибел го ужасяваше. Беше решен да я научи на всеки номер, който знаеше, та да компенсира това, че не е тежка и не стига надалече.
Всяка сутрин се упражняваха по няколко часа. Мечовете им бяха с тъпи остриета, а щитовете леки, учебни, но противоборството им неизменно се превръщаше в истински бой. Нещо я подтикваше и вместо да бележи леки докосвания, тя подлудяваше и започваше да сипе удари, тежки удари с острието, което събуждаше у него ярост, съответстваща на нейната. Няколко минути се сражаваха, сетне преставаха по някакво подсъзнателно взаимно съгласие и се връщаха към по-уравновесен урок. Данин винаги печелеше боевете, но така и не почувства да я е подчинил. Можеше цяла сутрин да й прави синини, но на следващия ден тя отново започваше, караше го със силен удар да загуби самообладание. Започваше да мисли, че е решила да го подчини.
След като вече бяха в дъна, трудно можеше да не обръща внимание на Рикин. Често ги виждаше заедно да се смеят на някаква шега, Рикин да се навежда близко до нея, докато се разхождаха из двора, дори да играят на зарове за медни монети като двойка войскари. Понякога Рикин идваше да ги гледа как се упражняват. Заставаше на края на плаца, без да казва нищо, като шаперон, а когато свършеха, я придружаваше. Трябваше да го понася, тъй като нямаше извинителна причина да заповяда на капитана на друг благородник да се маха.
Един следобед се вбеси достатъчно, за да се присъедини към тях, както стояха до конюшните. Просто не харесваше начина, по който Рикин й се усмихваше, и широките му крачки го доведоха навреме, за да дочуе странна шега за зайци.
— Добър ден — рече Данин. — Какво си говорите за зайци, милейди?
— О, Рико умее да ги хваща с теловете, които винаги носи, та го питах, дали не може да ми хване няколко Глигана.
На Данин му ставаше още по-неприятно, когато тя използваше умалителното име на Рикин.
— Нещо, което си научил на село ли? — сопна се той.
— Там, милорд — отвърна Рикин. — Когато си син на фермер, научаваш много неща. Като например да правиш разлика между чистокръвен кон и кранта.
— И какво точно искаш да кажеш с тези думи? — Данин сложи ръка на дръжката на меча си.
— Само онова, което казах — Рикин го последва. — Милорд.
Данин изруга и изтегли меча си. После зърна да проблясва метал; сетне китката му пламна, а мечът отхвръкна от ръката му. Псувайки, отстъпи тъкмо когато Гуенивер плесна ръката на Рикин надолу с плоското на меча си. Беше го изтеглила по-бързо и от двамата.
— Престанете веднага! — озъби се тя. — За какво ме вземате, за разгонена кучка ли?
Рикин прибра меча си и отстъпи.
— Кълна се във всички богове — продължи тя. — Ще убия първия от вас, който започне отново, пък нека ме обесят. Разбрахте ли ме и двамата?
Рикин се обърна и побягна към казармите. Данин триеше болящата го китка и намръщен гледаше отдалечаващия се гръб, докато Гуенивер не го потупа по гърдите с острието на меча си.
— Ако го гониш на бойното поле и той загине заради това, ще те убия.
Без съмнение говореше сериозно. Той не пожела да отговори и вдигна меча си от калдъръма. Едва тогава забеляза тълпата зяпачи, които гледаха и се хилеха, доволни, че копелето си е получило заслуженото. Заслепен от ярост, Данин тръгна с широка крачка към дъна и изтича горе в покоите си. Хвърли се на леглото и остана да лежи, тресейки се от ярост. Но гневът бавно го напусна и мястото му зае студена безнадеждност. Е добре, ако тази кучка предпочита своя вонящ селянин, хак й е! Ако лягаха заедно, Богинята щеше много скоро да накаже и двамата. Въздъхна и седна, съзнавайки, че вероятно не правеха нищо такова. „Отсега нататък трябва да владея добре ревността си, да не взема да се поддам на ярост, по-силна и от желанието“, каза си той.