През остатъка от деня Рикин избягваше Гуенивер, но на вечерята в голямата зала я гледаше как седи на подиума с останалите благородници. Измъчваше се, като си спомняше как се опозори пред нея. Забрави Богинята. Съвсем просто — за миг мислеше за нея само като за жена, а не като за свещена жрица, каквато всъщност бе. Това, че Данин направи същата грешка, не можеше да послужи за извинение. Богинята я бе избрала и белязала, и толкова. Когато свърши да яде, Рикин взе втора половиница пиво и бавно я изпи, докато обмисляше какво да направи, за да изкупи вината си пред Богинята, не пред Гуенивер. Нямаше желание да загине в следващото сражение, защото Тя е пожелала да бъде убит.
— Връщаш ли се в казармата? — попита Дагуин. — Бихме могли да хвърлим зарове.
— Ще дойда след малко. Искам да говоря за нещо със стария билкар.
— За какво?
— Нищо, което те засяга.
Дагуин сви рамене и тръгна. Рикин не бе сигурен, че Невин ще знае за Тъмната Богиня, но старецът изглеждаше толкова мъдър, че заслужаваше да опита. По средата на залата Невин свършваше да се храни, потънал в разговор с Майстора оръжейник. Рикин реши да изчака, докато свършат, и да го последва навън. По двама, по трима, другите войскари на Вълка напускаха масата, докато не остана сам сред мъничко островче тишина в шумната зала. Взе трета половиница пиво и се върна на мястото си, проклинайки Майстора оръжейник, че говори толкова много.
— Капитане? — рече някой зад него.
Беше Олдак, пъхнал палци в колана на меча си. Рикин не му беше простил за това, че нарече Гуенивер „моме“, но стана и се поклони, както изискваше от него рангът на лорд.
— Бих желал да поговорим. Да излезем навън.
Рикин го последва през задната врата на хладно в двора. Застанаха в светлината на един от прозорците и Олдак изчака две слугинчета да се отдалечат да не ги чуят.
— Какво беше малкото спречкване между теб и лорд Данин днес? — попита той.
— Моля господин лорда да ме извини, но не виждам какво му влиза в работата.
— Да, несъмнено не му влиза. Само съм дяволски любопитен. Един паж рече, че лорд Данин обидил Нейна святост и ти си я защитил.
Съблазнително бе да излъже и да остави да се разпространи тази не толкова срамна версия.
— Е, милорд, това не е вярно. Казах нещо, което лорд Данин възприе погрешно, и моята господарка се намеси.
— Да, нашето копеле е наистина обидчиво, нали? — Колкото и да беше странно, Олдак изглеждаше разочарован. — Само се питах.
Като се върна в залата, Рикин видя, че старият Невин си е отишъл. Проклинайки наум Олдак, намери един паж, който му каза, че старецът се е оттеглил в стаята си.
Рикин се поколеба, боейки се да безпокои човек, за когото всички казваха, че владеел деомера, но в края на краищата животът му зависеше от това да умилостиви, както трябва, Богинята. Отиде до стаята на Невин, където намери стареца да сортира билки на светлината на фенер.
— Може ли, добри ми господине, да поговорим? — попита Рикин.
— Разбира се, момче. Влез и затвори вратата.
Тъй като Невин разполагаше само с един стол, Рикин застана притеснен до масата, загледан в ароматните билки.
— Нещо не се чувстваш добре ли? — попита го Невин.
— О, не съм дошъл за билките ти. Ама изглеждаш истински мъдър човек. Мислиш ли, че Тъмната Богиня би приела молитви от мъж?
— Не виждам защо да не приеме. Нали Бел чува молитвите на жените.
— Хубаво. Видиш ли, не мога да попитам господарката. Без да съм сигурен, се боя, че съм оскърбил Богинята, но дяволски добре зная, че съм оскърбил господарката. Затова реших, че може би ще мога да се помиря сам с Богинята, защото не искам да загина при следващия поход. Дяволски трудно е, след като Тя дори няма истински храм, където да отида.
Невин го загледа някак особено, нещо по средата между гняв и възхищение.
— Е, без съмнение, Богинята добре разбира това — рече Невин. — В известен смисъл Тя няма нужда от храм, защото цялата нощ е Неин дом, а тъмнината — Неин олтар.
— Абе, господине, да не сте били жрец?
— О, не, но съм чел много книги за свещените познания.
— Добре тогава. Не би ли трябвало да й принеса някакъв дар? Като че ли боговете винаги харесват такова нещо.