Що се отнасяше до Гуенивер, Невин имаше последна, отчаяна надежда. Само да я накара да разбере, че от всичко на този свят деомерът предлага най-много власт, защото тя обичаше властта. Може би щеше да успее да я отстрани от двора заедно с Рикин, защото тя нямаше да го остави — и да се оттеглят в дивата северна страна или дори в Бардек. Там можеше да й помогне да отхвърли товара, който беше поела върху себе си, да я накара да вижда ясно отново. Още същата вечер отиде в стаята й да говори с нея.
Гуенивер му наля медовина и го настани в най-хубавия си стол. На светлината на фенера очите й сияеха, усмивката й оставаше ведра и непроменена, сякаш дялана с нож на лицето й.
— Мога да предположа защо си тук — каза тя. — Защо душата ти е така смутена от обета, който дадохме двамата с Рикин?
— Най-вече защото това не ми се струва далновидно. Хубаво е човек да помисли добре, преди да се ангажира веднъж завинаги. Някои пътища минават през много земи и предлагат различни възгледи.
— А други са прави и кратки. Зная го, но моята Богиня е избрала този път за мен и вече не мога да свърна от него.
— О, така е, разбира се, но има и други начини да й служиш, освен с меч.
— Не и за мен. Истина ти казвам, добри ми Невин, не ме е еня, че пътят ми ще е кратък. Това е… ами това е като да имаш само определено количество дърва. Едни ги добавят към огъня едно по едно, та да имат топлинка през цялата нощ. Други обичат да ги струпат и докато могат, да се радват на буен пламък.
— А сетне замръзват и умират.
Тя се намръщи, стиснала чашката си. Накрая проговори:
— Добре. Не намерих най-добрия начин да го кажа, нали? Или пък всъщност е достатъчно добър. Не замръзват и умират — хвърлят се в огъня.
Когато тя се разсмя на собствената си шега, Невин най-сетне осъзна онова, което от много време отказваше да приеме — тя беше безумна. Много отдавна я бяха тласнали извън границите на разума и сега в очите й блестеше лудост, подиграваше му се със скованата си усмивка. И все пак има лудост и лудост; в този смахнат свят щяха да я смятат великолепна, да я обсипват с почести и слава хора, безумни почти колкото нея. Да седи и да продължава да бъбри с нея се оказа сред най-трудните неща, които Невин някога бе правил. Тя говореше за Блейдбир и Вълчия клан, но всъщност беше тръгнала към смъртта.
След време намери начин възпитано да се измъкне и да се върне в стаята си. Никога вече не би могъл да я въведе в деомера, защото изучаването на магиите изискваше възможно най-здравия разум. Дори леко неуравновесени люде са застрашени, започнат ли да изучават деомера, защото властта и силата, които събуждат, скоро ги разкъсват. Знаеше, че в този живот тя няма да има истинския си Уирд. Както крачеше из стаята, Невин изведнъж започна да трепери. Отпусна се на стола и се запита дали не е болен, но сетне разбра, че ридае.
Летните дъждове бяха превърнали дъна на Вълчия клан в тинеста локва. Насред черната кал, пепелта и обгорелите греди, напукани върху калдъръма, запушващи кладенеца и вонящи сладникаво на изгоряло и гнило, се издигаше изтърбушеният, останал без покрив брох. Тук-таме в сянката на стените имаше плесен, приличаща на болнав сняг. Гуенивер и Гуетмар останаха на конете си пред отвора, който преди служеше за порта, и го огледаха.
— Е — рече Гуенивер, — сега наистина си велик лорд.
— Ще приеме ли Нейна святост гостоприемството на великолепния ми дом? — направи подигравателен поклон. — Най-добре да продължим нататък и да огледаме селото.
— Наистина няма да имаш време преди зимата да изградиш отново Дън Блейд.
Спуснаха се надолу по склона към чакащата ги войска. До нейния собствен боен отряд от седемдесет души стояха още двеста кралски войскари, водени от Данин. Щедростта на Глин продължаваше с дълъг обоз от припаси и група опитни майстори, които да укрепят каквито сгради намерят неразрушени. Докато яздеха през земите на Вълците, Гуенивер започна да се чуди дали владенията могат да бъдат спасени, тъй като крепостните селяни, които обработваха нивите, се бяха разбягали до един. На два пъти минаха покрай техни села и откриха, че грубите хижи са изгорени, сякаш преди да избягат, крепостните бяха решили да покажат презрението си към бившите господари. Но селото на свободните селяни все още стоеше, макар жителите му да ги нямаше, тях ги беше прогонил страхът от Глиганите, не от Вълците. Бурените растяха гъсти и зелени около селския кладенец и по пътеките. Несъбраните плодове лежаха и гниеха като съсиреци кръв под ябълковите дървета. Къщите сякаш се гушеха, притиснали се една до друга, затворените с капаци прозорци приличаха на печални очи, изпълнени с укор към онези, които ги бяха изоставили.