На сутринта Данин събуди хората рано и докато сивата зора просветляваше, ги поведе навън, защото ако Буркан се движеше бързо, щеше да стигне до селото в късния следобед. Сутринта беше преполовила, когато пресякоха границата между двете владения и продължиха напред през полетата, обезлюдени от непрестанната вражда между двата клана. По пладне стигнаха до голяма ливада с гъста гора от едната страна. Данин изпрати разузнавачи, после остави конете на основната група да починат малко, преди да подреди бойната линия. Две трети от войскарите разположи напряко през пътя; останалите се скриха сред дърветата, където щяха да изчакат битката, сетне да нападнат Буркан във фланг.
Стояха търпеливо на палещото слънце, когато разузнавачите се върнаха и донесоха новината, че са срещнали разузнавачи на Глиганите. Гуенивер се обърна към Рикин с усмивка.
— Това е добре. Значи са на път. Напомням ти да оставиш Буркан на мен.
— Ще помня, милейди. И ако тази вечер не те видя жива, значи ще се видим в Отвъдното.
Тя изтегли метателното копие, хората последваха нейния пример и върховете блеснаха като огнена линия през пътя. Отново зачакаха, конете им биеха неспокойно с копита, мъжете пазеха пълно мълчание. Внезапно почувства как по гръбнака й пробяга студено докосване. Огледа се и видя баща си, братята и чичовците си, възседнали призрачни коне, нетленни като самите тях, встрани от бойната линия. Гледаха я строго, мълчаливи, в очакване на победата или гибелта на своя клан.
— Какво има? — попита Рикин.
— Не ги ли виждаш? Гледай. Ей там.
Напълно объркан, той се взря накъдето сочеше тя, а призраците се усмихваха, сякаш мислеха, че добрият Рикин не се е променил много, откак са го виждали. Тъкмо в този момент някой нададе вик. Надолу по пътя се появи облак прах — Глиганите отговаряха на предизвикателството. На около петдесет метра те спряха и образуваха неправилен клин. Бяха около двеста и смятаха, че са изправени срещу отряд, наброяващ само сто и петдесет души. Данин подбутна коня си напред, Буркан направи същото.
— Хора на Кермор, а? — изкрещя Глиганът. — Но виждам с вас и Вълчи гербове.
— Виждаш, защото Вълците се обърнаха към истинския крал с молба да брани потомствените им земи.
— Ба! Истинският крал в Дън Девери ми е дарил тези земи с правото на кръвна вражда.
— Всичко се свежда до един крал срещу друг, нали така? — Данин се усмихна добродушно. — Ти, попикана претенцийо за благородно родена свиня.
Буркан нададе крясък и метна копието си право към него, Данин спокойно го отби с щита си в прахта. С викове и крясъци Глиганите атакуваха, копията се извисиха и засвистяха на слънцето. Гуенивер заби шпорите в коня и изтегли меча си. Искаше самия Буркан, проклет да е и проклет да е Данин, който разменяше удари с лорда насред бойното поле. Вражите редици се сблъскаха, войскарите започнаха да се разделят, да се въртят един около друг, сечейки и крещейки в яростни единоборства. Гуенивер размахваше меча и се биеше, пробивайки си път, а смехът й се извиси. Тъкмо когато стигна до Данин, скритият отряд изскочи от дърветата и се вряза в тила на Глиганите. Отекна вик, но те нямаше как да се измъкнат от капана.
— Гуен! — изкрещя Данин. — Твой е!
Данин се запази, отмятайки щита, завъртя коня си със сила и я пусна близо до Буркан. Тя чу как ненавистта заклокочи от устата й в продължителен смях, посрещна замаха му с щита си и направи опит да го прободе, но той парира с острието си. За миг мечовете им останаха сплетени, а тя го изгледа в лицето и се изсмя. Видя го да побледнява от страх и, както винаги, всичко пред очите й почервеня от ярост при вида на това малодушие. Отскубна се, насочи острието отново и осъзна, че всичко е много забавено. Бавно плъзна меча, за да го съсече отдолу; бавно неговият се приближи към нейния и го отби. Сякаш се движеха в танц, някакво изискано, мрачно движение в кръг, което правеше всеки жест, всеки момент свръхестествено отчетлив.
Връхлетя ги звук, подобен на вятър, който свири в тъмна нощ и заглушава шумовете на битката. Той се опита несръчно да я прободе, тя го посрещна с щит и тогава проумя, че Буркан не е в такт с музиката на танца. Много, много бавно конят му отметна глава и блокира движението на господаря си. Подканяйки своя с колене, тя се приведе и се промъкна във фланг. Преди той да се обърне напълно, тя нанесе плавно, без да бърза, своя удар. Острието й се плъзгаше толкова бавно, толкова леко към ръката му с щита, че й се стори недействително, когато той изпсува, олюля се и го изпусна. Докато вятърът пищеше и стенеше, тя се приведе и го прободе — ръката и мечът й се сляха в едно, превърнаха се в копие, което се заби в бузата му. Надавайки задавен писък от болка, той дръпна главата на коня си настрана сякаш за да побегне, но отново не прецени такта на танца.