— Във всички неща е най-добре да сте умерен и да не бързате — нареждаше Садар. — Още повече когато става въпрос за принца на Аберуин. Трябва колкото се може по-дълго да държим Елдид в неведение.
— Точно така — обади се Глин. — И казано по много добър начин.
Леко усмихнат, Садар седна отново.
— А сега, почитаеми господа — продължи Кралят. — Имам намерение да освободя от воински задължения през следващото лято лорд Гуетмар от Вълците, за да може да построи отново своя дън и да намери селяни да обработват земите му. Смятате ли плана за добър?
Ивир се надигна, поклони се и заговори:
— Съвсем мъдър, Ваше величество. Съмнявам се, че дори един от вашите васали ще недоволства. Всички знаят, че земите на Вълците са много важна предна територия.
— Добре — Глин се обърна към Гуенивер. — Ето, виждате, Ваша святост, въпросът се уреди тъй, както пожелахте.
— Най-смирено благодаря. Негово величество е повече от великодушен, а съветниците му — повече от мъдри.
Глин кимна на всички наоколо, стана и сложи край на съвещанието. Гуенивер си тръгна и усети, че Данин я следва, но отдалече. Забърза по коридора и по стълбата към голямата зала, но той я настигна, преди да успее да стигне до подиума. Едва потиснатата ярост в очите му беше ужасна.
— Да поговорим — рече той. — Навън.
— Няма нищо, което да не ми кажеш тук, вместо навън.
— Така ли? Аз пък мисля другояче, милейди.
Внезапно усети студено предупреждение, че е по-добре да чуе какво има да каже, преди да е направил сцена тук, в залата. Последва го без охота навън, под оскъдния подслон, който даваше стряхата на складова барака.
— От три дни обмислям какво да кажа — изръмжа той. — Не мога повече да чакам. Чух, че си дала кръвен обет с Рикин.
— Така е, дадох. А теб какво те засяга? Дадохме си обет да споделим не легло, а гроб.
— Не съм убеден, че го вярвам.
— Най-добре повярвай, защото е така.
За миг той се поколеба, за малко да й повярва, сетне се усмихна някак криво. За първи път тя разбра, че по свой суров начин той я обича честно, а не желае само плътта й.
— Виж какво, Дано — рече му тя, смекчавайки тона си, — ако някога наруша какъвто и да е обет, който съм дала на Богинята, ще умра на следващия ден, сигурна съм в това. Тя ще намери начин да ме порази.
— Нима? А какво си тогава, може би призрак от Отвъдното?
— Не съм нарушавала обета си. Щом си толкова сигурен, че съм го направила, защо не обявиш публично моето светотатство?
— Би трябвало да е дяволски очевидно.
Нежният начин, по който се усмихна, я накара да отстъпи, но той не се опита да се приближи към нея.
— Душата ми се свива, че го казвам — продължи той, — но те обичам.
— В такъв случай сърцето ме боли за теб, защото този товар ще трябва да носиш сам.
— Ще ти кажа нещо. Досега не съм отклонявал подхвърлено ми предизвикателство.
— Това не е предизвикателство, а чистата истина.
— Нима? Ще видим дали е така.
През следващите няколко дни Гуенивер имаше чувството, че играе смъртен танц, опитвайки се да стои настрана от Данин. Щом влезеше в голямата зала, той идваше и сядаше до нея, сякаш беше в пълното си право да бъде там. Запътеше ли се към конюшните, я следваше. На път към покоите си винаги го срещаше в коридора. Той се стараеше да бъде очарователен и беше мъчително да гледаш как този горд мъж се опитва да бъде изискан и съблазнителен. През деня Гуенивер прекарваше колкото се може повече време с Рикин. Вечер отиваше при Невин в неговата стая или се затваряше в своята в присъствието на прислужничката си.
Една вечер, когато вятърът стенеше по каменните коридори, Гуенивер отиде в стаята на Невин и откри, че се е сдобил с два стола. На масата беше постлал покривка и беше сложил там гарафа с медовина и три чашки.
— Добър вечер, милейди — рече той. — Бих искал да ви поканя да останете, но ще ми дойдат на гости двама души. Реших да спазвам благоприличието и да се сприятеля със Садар и Ивир.
— Това е без съмнение разумно. Сигурно негодуват срещу влиянието ти над Краля.