— Пред нас е издигнато обвинение в светотатство — оповести Глин. — Лорд Данин е обвинен в това, че се е опитал да оскверни личността на Гуенивер, лейди и жрица. Да започнем със свидетелските показания.
— Ваше величество — викна Данин, — позволете ми да ви го спестя. Признавам. Просто ме изведете и ме убийте. Ако със службата си досега съм заслужил нещо, то нека това стане веднага и бързо.
Погледът на Глин беше така студен, сякаш пред него имаше непознат. Садар се усмихна вътрешно.
— Лейди Гуенивер — каза Кралят, — пристъпете напред.
Гуенивер застана точно под подиума.
— Предлагаме ви да изберете възмездието, което да получите, тъй както ви съветва и както иска Богинята. Смърт или да бъде прокуден. Ще бъде прокуден от нашия двор и нашите земи. Ще отнемем на лорд Данин всички права, ранг и привилегии, но ще запазим детето му, за да бъде отгледано като наш син, защото ни е жал за едно същество, което е прекалено младо, да споделя бащиния си позор. Тази присъда ще пожали живота му само защото престъплението не е било завършено. Ако Богинята желае другото, ще му отсъдим петдесет удара с бич, а сетне да бъде обесен, докато умре, на пазарния площад в нашия град Кермор. В името на вашата Богиня, говорете и осъдете този човек.
Тъй като Рикин знаеше какво ще каже Гуенивер, трябваше да й се възхити как се направи, че обмисля въпроса много тържествено и задълбочено. Садар изглеждаше така сякаш е глътнал голяма глътка оцет, защото започваше да се досеща какво ще последва.
После Гуенивер направи реверанс на Краля.
— Да бъде прокуден, Ваше величество. Макар в основата си простъпката да е тежка и богохулна, Богинята може да бъде милостива, когато престъплението е доброволно признато и когато престъпникът е бил доведен до налудничави действия от неща извън неговата власт.
Тя замълча и погледът й срещна Садаровия. Старецът пребледня като платно.
— Така да бъде — Глин вдигна високо златния меч. — Ние произнасяме споменатата преди присъда срещу Данин, вече не лорд: да бъде прокуден. Стража! Отведете го да се приготви за пътуването си вън от моя град. Нека не взема друго освен дрехите, които носи, две одеяла, един кинжал и двата сребърника, полагащи се на всеки прокуден.
Стражата измъкна арестувания навън, а присъстващите в претъпканата зала започнаха да шепнат помежду си и шумът напомняше бързо течаща вода. Тъй като имаше да изпълни задача, Рикин се изсули от странична врата и се забърза към покоите на Данин. Той стоеше на колене в средата на стаята и завиваше наметало в завивките си. Погледна към Рикин, сетне продължи работата си.
— Да не си дошъл да ме убиеш? — попита той.
— Не. Донесох ти нещо от господарката.
— Жалко, че не остави да ме обесят. Бичуването щеше да е по-добро от това.
— Не говори като глупак — Рикин извади навитото на руло послание от ризата си. — Върви в Блейдбир и дай това на лорд Гуетмар. Той има нужда от добър капитан с тези прокълнати Глигани на границата си.
Данин погледна за миг към навития лист, който му подаваха, сетне го взе и го пъхна под ризата си.
— Тя е много великодушна към онези, които побеждава, но да ме вземат дяволите, ако най-лошото от всичко не е да приема нейното благоволение. Кажи ми нещо, и то честно, Рико, в името на сраженията, които сме водили заедно. Спиш ли с нея, или не?
Ръката на Рикин сякаш сама намери дръжката на меча.
— Не спя и никога няма да спя.
— Ха. Значи ще бъдеш нейно послушно кученце, така ли? Смятах, че си повече мъж.
— Забравяш Богинята.
— Ха — това прозвуча по-скоро като сумтене, отколкото като дума.
Рикин видя меча в ръката си, без да съзнава, че го е изтеглил. Данин седеше на пети и самодоволно му се усмихваше. С усилие на волята Рикин прибра меча.
— Хитро копеле си, няма що! Но не ще те убия и да ти спестя позора.
Данин клюмна като чувал с брашно. Рикин се завъртя и излезе, като затръшна вратата зад себе си.
Дворът беше претъпкан с хора; лордове, войскари, слуги шепнеха помежду си и чакаха. Рикин намери Гуенивер и Невин при портите, където двама кралски гвардейци държаха черния кон на Данин, оседлан и готов. Когато Данин излезе от броха, тълпата се раздели, за да го пропусне. Държеше главата си високо изправена и размахваше навитите си на руло завивки с една ръка също тъй волно и весело, сякаш тръгваше на война. Около него шепотът се извиси, но той се усмихна на гвардееца, потупа коня си по врата и върза завивките за седлото, без да обръща внимание на тихия кикот, на сочещите го кухненски прислужнички. Когато възседна коня, над шепота се чуха подвиквания „копеле“. Данин се обърна на седлото и се поклони на онези, които го дразнеха, и нито за миг не преставаше да се усмихва.