Глин се разсмя по начин, който внезапно напомни на Невин за принц Мейл.
— Невин, ще ти бъда много благодарен, ако се присъединиш отново към двора ми. Ти виждаш нещата много надалеч. Кралят смирено признава, че има страшна нужда от теб.
Друго освен мъка не го очакваше, затова на Невин му се дощя да излъже и да заяви, че деомерът му забранява да остане. Прекалено много обичаше тези хора, за да остане недокоснат от неизбежните им страдания. Но внезапно прозря, че има своя роля в тази история и ако изостави Глин, Мейл и Гавра, ще е побягнал поради лични, егоистични съображения.
— Безкрайно съм поласкан, Ваше величество. Ще остана и ще ви служа, докато имате нужда от мен.
И така, без никакво желание, Невин получи онова, за което мнозина биха извършили убийство — мястото на кралски съветник и любимец на Краля. Трябваха му две трудни години, докато разплете мрежата от завист, която породи внезапното му повишение, но след това никой не оспорваше мястото му. Всички в кралството знаеха, че властта е съсредоточена в този опърпан старец със странния му интерес към билките, но, разбира се, малцина проумяваха защо.
А през тези две години войната се проточваше и навлезе в третата — превръщайки се в спорадични набези и лъжливи маневри.
Лошото време ги хвана поне на четирийсет мили от главния лагер. Бурята гонеше дъжда под наклон, студеният вятър проникваше през наметките, пътищата се превърнаха в тиня. Положението беше отчаяно, но конете можеха да се придвижват само ходом. „Единствената добра страна на този дъжд — мислеше с горчивина Рикин — е, че забавя и врага.“ Постара се да го каже на трийсет и четиримата войскари, останали от сто и петдесетте, с които потеглиха. Никой не отговори другояче освен със сумтене. Рикин мина два пъти напред и назад по колоната, заговори всекиго по име, кресна на бавещите се и похвали неколцината, у които имаше останал поне мъничко дух. Съмняваше се, че това ще свърши работа. Каза го на Гуенивер, която се съгласи.
— Конете са по-зле и от хората — рече тя. — Скоро ще трябва да спрем.
— А ако ни спипат?
Гуенивер само сви рамене. Никой от тях нямаше и най-малката идея на какво разстояние зад тях се намира отрядът на Кантрей. Единствено можеха да са сигурни, че ги преследват. Трудно спечелената победа, която сведе техния отряд до изтощена частица от предишния, бе извоювана в битка, за каквато кантрейци щяха да търсят отмъщение.
Малко преди залез срещнаха двама селяни, които се бореха с една каруца, теглена поради липса на кон от инатяща се дойна крава. В сумрака Рикин можа само да види, че каруцата е пълна с мебели, сечива и бурета. Когато отрядът ги наобиколи, селяните вдигнаха празните си от изтощение очи, сякаш дори не ги беше грижа, че могат да ги заколят на пътя.
— Откъде бягате? — попита Гуенивер.
— Роскарн, милейди. Дънът падна вчера и се опитваме да отидем на юг.
— Кой го срина?
— Онези хора, с едни такива зелени зверове на щитовете си.
Рикин изруга под нос — крилатите двукраки дракони на Кантрей.
— Не са подпалили дъна, глупако! — обади се вторият селянин. — Не видяхме дим, нали?
— Така е — рече първият. — Но на мен ми е дяволски все едно. Видяхме мнозина от тях по пътищата, милейди.
Гуенивер нареди на отряда да се дръпне от пътя, за да позволи на уморените селяни да се помъкнат покрай тях.
— Какво ще кажеш за това, Рико? Бихме могли да отидем до Роскарн и да имаме покрив над главите си. Ако са били вече там, няма да се върнат повече.
По този начин влязоха право в капана. След това Рикин си спомни колко хитро беше заложен, колко добре кантрейците изиграха ролята на селяни, колко точно бяха преценили какво ще си помислят. Отначало само се радваше, че са намерили подслон за конете. Когато стигнаха в дъна, намериха каменната стена срината на три места. Тялото на тиерин Гуардон лежеше обезглавено сред каменните отломъци. Имаше много други трупове, но стана прекалено тъмно, за да ги преброят. Тъй като дънът беше завладяван и изгарян няколко пъти преди това, нямаше каменен брох, а само голяма кръгла дървена сграда в средата на калния двор.
Макар и примитивна, в дървената сграда беше сухо. Войскарите прибраха конете от едната страна, положиха амунициите си от другата, сетне нацепиха мебелите и запалиха огньове в огнищата. Конете получиха последните си торби зоб, а хората отвориха каквото им беше останало от провизиите. Тъкмо Рикин се готвеше да спомене на Гуенивер, че на другия ден ще трябва да се опитат да потърсят храна, когато долови опасност, студено докосване по гърба си. По това, че Гуенивер потрепери, разбра, че и тя го е почувствала. В мълчаливо разбирателство и двамата изтичаха навън, на двора.