Рикин остана долу, а тя се покатери на стената. В тъмното видя как очертанията й се показаха на върха, сетне тя се обърна и кресна:
— Бойците! Отбранявайте отворите в стената! Нападение!
Докато тичаше, чу далечния тропот на коне, които се приближаваха бързо към дъна. Крещейки високо заповеди, той се втурна вътре и накара войскарите да се раздвижат. Огласяйки въздуха с псувни, остатъците от отряда се разпределиха около стената и запълниха трите пробива. Междувременно ги заобиколи шум на войска, досущ океански вълни, които се блъскат в брега. През единия от пробивите видя войскари, които слизаха от конете си и обграждаха стените.
— Вкараха ни в кошарата — рече почти небрежно Гуенивер. — Мислиш ли, че можем да удържим на тази обсада един цял ден?
— Съвсем не. Виж, изненадан съм, че Богинята не ни предупреди, докато говорехме със селяните.
— Аз пък не съм. Винаги съм знаела, че ще дойде ден, когато ще пожелае да загинем.
Пресегна се и го целуна по устата, само веднъж, после се отдалечи и започна да дава заповедите си.
Тъй като врагът едва ли щеше да ги нападне в дъжда и тъмнината, оставиха часови на пробивите и спаха на смени. Около час преди зазоряване дъждът спря, излезе студен вятър и разчисти небето. Рикин събуди хората си и те се въоръжиха в пълно мълчание. Всеки изгледа приятелите си, сякаш казваше сбогом — думи не бяха необходими. Докато Гуенивер пазеше на пролома, който някога бе служил за порта, Рикин разпредели отряда на две.
— До смърт — повтаряше ли, повтаряше той. — Можем само да ги накараме скъпо да платят.
Войскарите на свой ред кимаха в знак на мълчаливо съгласие. Под задната стена Рикин намери Албан, който навърши четиринайсет това лято и беше съвсем нов сред керморските войскари. Момчето стоеше храбро, както и всички останали, но Рикин беше решен, стига да може, да му спаси живота.
— Слушай сега, момчето ми — рече той. — Имам много важна задача за теб. Избирам те, защото си най-нисък и най-незабележим от бандата. Трябва да известим за това Краля. Ти ще отнесеш съобщението.
На светлината на разпукващата се зора Албан го гледаше с широко разтворени очи. Той кимна.
— Ето какво ще направиш — продължи Рикин. — Ще клекнеш зад този куп развалини и ще се криеш, докато не видиш кантреец да падне там, където можеш да грабнеш щита му. Щом като боят те отмине, ще се измъкнеш, ще се правиш на ранен и ще се смесиш с врага. Сетне, ако все още си жив, ще откраднеш кон и ще препускаш така, сякаш самият ад се разтваря зад теб.
— Ще го направя, а ако ме хванат, ще обядвам заедно с всички вас в Отвъдните земи.
Докато се отдалечаваше, Рикин се помоли на Богинята да позволи нескопосната хитрост да успее.
Когато се присъедини отново към Гуенивер при портата, видя, че групата, която щеше да се бие зад тях, вече бе готова.
— Има повече от сто души — отбеляза Гуенивер. — Току-що започнаха да се готвят за атака. Поне не са на коне.
— Защо да хабят коне, за да избият плъхове в дупка.
Зае мястото си до нея и двамата си размениха усмивки. Отвън пробива видя бавно по склона да се изкачват войскари, сетне да се разпределят към пробивите. Вътре цареше мъртва тишина, ако не се смята, че от време на време подрънкваше меч или щит. Докато небето на изток изсветляваше, Рикин усети как сърцето му бие силно, но не от страх, а по-скоро се питаше как ли ще изглеждат Отвъдните земи.
„Ще се видя с Дагуин — напомни си той — и ще му разкажа за дъщеря му.“ Утринната светлина изсветля по метала на мечове и доспехи, по шлемовете и украсата на щитовете. Далеч зад редиците на кантрейци отекна сребърен рог. С вик щитовете с летящия двукрак дракон се люшнаха напред. Започваше се.
Керморци удържаха пробивите далеч по-дълго, отколкото който и да е от тях имаше правото да се надява. Гуенивер и Рикин можеха сами да спрат голяма група, ако зад тях нямаше празноти. Но те се биеха мрачно, почти без да съзнават колко високо се издига слънцето. С викове сганта се струпа около тях, но Рикин продължаваше да сече, да мушка и да отстъпва сякаш в ритъм с безукорен партньор. Броят на труповете започна да расте и да затруднява нападенията на кантрейци. Рикин усещаше как по гърба му се стича пот и му се допи вода, но продължаваше да се бие. До него падна керморски боец, друг зае мястото му и съсече войскаря на Кантрей, който го беше убил. Внезапно Рикин чу зад себе си крясъци — предупредителни, отчаяни.