— Нито един не е останал жив — рече той. — Погребахме всички, които намерихме, но нямаше следа от Гуенивер и Рикин. Кантрейските копелета бяха запалили дъна, така че най-вероятно са останали вътре в сградата. Поне са изгорели на клада, както са постъпвали във времето на Зората.
— Щеше да им е драго, ако знаеха. Е, така да бъде.
— Но спипахме кантрейския отряд на път — колкото бяха останали във всеки случай. Пометохме ги.
Невин кимна, защото не вярваше на гласа си. „Това най-много щеше да се хареса на Гуен — помисли той, — отмъщение.“ Кралят се обърна и викна някой да доведе при него Албан. Момчето приближи; бледно и изтощено, то се олюляваше.
— Ще можеш ли да направиш нещо за него, Невин? — попита Глин. — Не бих желал да го втресе или да му се случи нещо лошо, след като по такъв смел начин донесе вестта.
Похвалата от самия Крал сломи последната твърдост на Албан. Той отметна глава назад, започна да ридае и заприлича на онова, каквото всъщност беше — едно младо момче. Самият Невин трудно удържаше сълзите си, докато го водеше към хирурга. Ще се повтаря отново и отново, напомни си той, да умре далеч преди теб човек, когото обичаш. Искаше да прокълне горчивия си Уирд, но най-горчиво от всичко оставаше съзнанието, че сам си бе виновен.
Интерлюдия
Пролет, 1063
Когато ловец залага капани, да внимава къде стъпва.
В обширното Деверийско кралство Елкион Лакар посещаваха, при това рядко, само два града — Кернметин и Дън Гуербин. Когато някой от Народа идваше при тях, гражданите и на двете места реагираха по много интересен начин. Като да се бяха наговорили, те чисто и просто отказваха да признаят, че елфите са много различни. Попиташе ли някое дете защо ушите им са такива, му казваха, че дивото племе подрязва ушите на бебетата си. Когато сочеше необикновените им, котешки очи, го смъмряха да си държи езика, та да не подрежат и неговите уши по същия начин. А пък възрастните не смееха да погледнат елф в очите и това беше една от причините Народа да смята човешките същества за притворни и недостойни за доверие.
Така че Девабериел не се учуди, когато стражите на портите на Дън Гуербин първо го зяпнаха, а сетне отместиха погледите си към малката група същества зад него: Дженантар, Калондериел, двата товарни коня, които влачеха зад себе си по два, свързани в рамка, пръта и накрая редица от дванайсет коне без ездачи.
— Да ги продавате ли сте дошли? — попита пазачът. — Ако е така, ще трябва да платите данък.
— Не. Водя ги подарък за тиеринката.
Пазачът кимна тържествено, защото всички знаеха, че от време на време западняците, както елдидците наричаха елфите, даряваха на тиерините на Дън Гуербин и Кернметин по няколко от красивите си коне, за да спечелят благоразположението им.
Дженантар и Калондериел не идваха за първи път в Елдид, но не бяха влизали в град и Девабериел забеляза, че докато водеха конете си, и двамата гледат с презрение мръсните къщи и още по-мръсните улички. Самият той се чувстваше леко притеснен от това, че всичко е струпано на едно място. Накъдето и да обърнеше очи, не виждаше нищо хубаво в човешкия град.
— Няма да останем задълго, нали? — промърмори Калондериел.
— Не много. Ако решите, веднага след като приберем конете в дъна, може да си тръгнете.
— О, не. Искам отново да видя Родри, а и Кълин.
Кълин видяха веднага, защото се случи така, че докато се изкачваха с труд към портите на дъна, той стоеше при отворените им крила. Надавайки приветствен вик, капитанът се затича надолу да ги посрещне. Девабериел беше слушал доста за човека, смятан за най-добрия майстор на меча в цяло Девери, и все пак не очакваше онова, което видя. Мъжът беше далеч над шест стъпки висок, широкоплещест и с корави мускули. Стар белег разсичаше лявата му буза, а сините очи с нищо не смекчаваха строгото му изражение. Дори когато се усмихна и стисна ръката на Калондериел, изразът им остана суров и студен като зимна буря.
— Е, това е дар от боговете — рече Кълин. — Сърцето ми ликува, че те виждам отново.
— И моето също — отговори пълководецът. — Докарали сме дар за лейди Ловиан и младия Родри.