— То господарката ще се радва да го получи — очите му станаха още по-сурови. — Но гуербрет Рийс от Аберуин прокуди Родри миналата есен.
— Какво? — възкликнаха едновременно тримата елфи.
— Точно така. Но влизайте, влизайте. Мога да ви разкажа какво стана на половиница тиеринско пиво.
Докато водеха, конете нагоре към дъна, Девабериел имаше чувството, че са го ритнали в корема.
— Кълин? — попита той. — Тогава къде е сега Родри?
— По безкрайния път на сребърния кинжал. Знаеш ли какво означава това, добри ми човече?
— Зная. О, богове, та той би могъл да е навсякъде из проклетото кралство!
Когато влязоха в двора, към тях се затичаха слуги и коняри, възклицавайки при вида на конете. Конете на елфите, известни в Девери като Западните ловци, бяха шестнайсет до осемнайсет педи високи, с широки гърди и деликатни глави. Обикновено бяха сиви, ошарени като елени, или пък дорести и малко от тях имаха великолепен златист цвят, но пък те бяха най-високо ценени. Девабериел беше довел за сина си златиста кобила, да я използва за разплод, но сега се изкушаваше да си я вземе обратно. „Хайде стига — рече си, — дължа нещо на Лова за това, че ми е родила син.“
Очевидно тропотът и виковете отвън бяха събудили любопитството на Ловиан, защото тя излезе от броха и се приближи. Носеше рокля от червена бардекска коприна, с карирана фуста в цветовете на клана й — червено, бяло и кафяво. Вървеше гъвкаво като младо момиче, но когато се приближи, сърцето на Девабериел се сви за втори път през този ден. Тя остаряваше, бръчки прорязваха лицето й, в косата си имаше сиви кичури. Погледна към него, леко се напрегна, сетне върху лицето й се изписа безразличие, сякаш никога не се бяха виждали. Сърцето го болеше за нея и се проклинаше, че е постъпил като глупак, дори още по-лошо, идвайки тук. Тя остаряваше, а той все така изглеждаше като двайсетгодишно момче. Това бе един от онези редки случаи в живота му, когато не намираше какво да каже.
— Милейди Ловиан — рече Калондериел, покланяйки се. — Ваша светлост, тиерин на Дън Гуербин. Идваме да почетем с дарове вашето могъщество и суверенна власт.
— Благодаря ви, добри ми човече. Много ми е драго да получа такъв великолепен подарък. Влезте и приемете гостоприемството на моя дом.
Тъй като нямаше начин да се измъкне, Девабериел ги последва. В знак на благосклонност към Кълин Ловиан му позволи да се присъедини заедно с гостите на почетната маса до нея. Когато им донесоха медовина, капитанът разказа в подробности историята с прокуждането на Родри. Калондериел и Дженантар задаваха един през друг въпроси, но Девабериел почти не ги чуваше. Не преставаше да се ругае, че е дошъл и така е причинил голяма болка на себе си и на жената, която някога бе обичал. Когато разказът свърши, всички замълчаха за миг и продължиха да пият. Девабериел се престраши и още веднъж се обърна към Ловиан. Видя, че и тя го гледа. Погледите им се срещнаха и за момент самообладанието й се разколеба, в очите й прочете тревога, устните й бяха напрегнато стиснати и той се уплаши тя да не се разплаче. Тя отмести погледа си и мигът отмина. После рече:
— Е, добри мъже от запада, ще се подслоните ли в дъна ми за известно време?
— Благодарим най-смирено за честта, Ваша светлост — отвърна Девабериел. — Но сме свикнали да бродим през поля и гори. Притесняваме се, когато се намираме между каменни стени. Ще предизвикаме ли неудоволствието на Ваша светлост, ако за тази нощ се настаним на лагер извън града, а сетне поемем по пътя си?
— Как бих могла да откажа нещо на хората, които току-що ми направиха такъв великолепен подарък? Само на две мили на север имам ловен резерват. Ще изпратя по вас знак на горския и ще можете да лагерувате там колкото искате.
А с поглед му благодари, че си отива толкова бързо.
И все пак, докато слугите докарваха конете на елфите, им се удаде възможност да разменят няколко думи насаме. Кълин и другите двама стояха на стъпалата на дъна и, както е присъщо на стари другари, разговаряха оживено помежду си, но Ловиан махна с ръка на барда да я последва на няколко крачки встрани.
— Само да ми докараш конете ли дойде?
— Не. Дойдох да видя нашия син.
— Аха. Значи си разбрал истината, а?
— Да. Лова, моля те, прости ми. Не трябваше да идвам и ти се кълна, че повече няма да ме видиш.
— Така ще бъде най-добре. Родри не бива никога да научи истината. Съзнаваш ли това?
— Разбира се. Исках само да зърна момчето.
Тя се усмихна бегло.