— Много прилича на теб, но има гарвановочерна елдидска коса. Красиво момче е нашият Родри.
Той стисна ръката й, но преди някой да забележи, я пусна.
— Питам се дали някога ще го видя — рече той. — Не смея да отивам по-далеч на изток. В останалите земи на кралството все още не са свикнали с нашите очи и уши.
— Така е наистина. Знаеш ли, все съм чувала, че вашите хора живеят дълго, но не съм си представяла, че си останал толкова млад — задави се. — Или пък е вярна старата приказка, че не познавате смъртта?
— О не, познаваме я, но живеем дяволски дълго. А и остаряваме, но не преди да дойде времето да умрем. Тогава разбираме, че трябва да се готвим за последното си пътуване.
— Така ли? — отмести поглед встрани и неволно докосна бръчките на бузата си. — В такъв случай може би сме по-добре, защото макар да остаряваме рано, не ни тежи това да знаем кога ще умрем.
Той въздъхна, спомняйки си мъката, която изпита, когато косата на баща му започна да побелява и енергията му да намалява. Затова се съгласи с нея:
— Така е. Може би сте по-добре.
Отдалечи се бързо, защото щеше да се разплаче.
Потеглиха и Девабериел не продума на другите. Те пък го оставиха на мира, докато стигнаха в ловния резерват. Горският на Ловиан ги отведе в открита долчинка, през която минаваше поток и имаше хубава трева за конете, каза, че тази година имало много сърни, сетне побърза да си тръгне, да не се задържа повече при западняци. Опънаха палатката, вързаха конете за колчета на земята, събраха малко сухи подпалки за огън, за да ги прибавят към сушените фъшкии, които носеха със себе си, а Девабериел все така не отронваше дума. Накрая Калондериел не издържа.
— Идването ни тук беше наистина голяма глупост — отбеляза той.
— Пълководецът е известен на длъж и шир заради изискания си такт — сопна се Девабериел. — В името на Тъмното Слънце, защо трябва да сипваш горчива жлъчка в чашата на човека, когато е жаден?
— Ами, извинявай, но…
— Забравяте за пръстена с розата — намеси се Дженантар. — Деомерът каза, че Родри трябва да го получи.
— Е, това е вярно — рече Калондериел. — В такъв случай Дев има някакво извинение.
Девабериел изръмжа под нос и отиде да извади от носилките мях с медовина. Дженантар го последва и клекна до него.
— Не си слагай на сърце всичко, което казва Кал. Такъв си е бил винаги.
— Тогава се радвам дяволски много, че не съм в някой от неговите отряди.
— Трябва време, докато свикнеш. Но се чудя как ще предадем пръстена на твоето момче? Имаш ли някаква идея?
— Обмислях го, докато идвахме насам. Знаеш, че имам още един син от майка деверийка. Той прилича повече на нейните, отколкото на нашите хора.
— Разбира се, Ебани — Дженантар се разтревожи. — Но наистина ли ще му повериш пръстена?
— Зная какво си мислиш и аз също изпитвам съмнения. О, богове, той наистина е доста буйно момче! Може би не биваше да го вземам от майка му, но бедната не можеше да издържа сама детето, а баща й побесня, когато го роди. Понякога не мога да разбера тези деверийци. Щом не трябва те да носят бебето, какво ги засяга, че дъщерите им раждат. Във всеки случай, ако възложа на Ебани бащина заръка да отнесе пръстена на брат си, той без съмнение ще го направи. Това ще е тъкмо лудория, която ще му е по сърце.
— Знаеш ли къде е?
— Не, и в това се състои всъщност проблемът, нали? С този мой син човек никога не знае. Ще трябва да обявя, че искам да го видя и да се надявам това да стигне до него.
За изминалото време Кермор се бе разраснал и вече представляваше град с около сто и двайсет хиляди жители. Не само се бе прострял далеч нагоре по реката, но и някои богати търговци бяха построили великолепни къщи по надвисналите отгоре канари, далеч от шума и мръсотията на града. Дънът, където Глин бе управлявал някога като крал, бе сринат сто години преди това и гуербретите на Кермор бяха построили нов, още по-голям. Но в онази част на града, която се намираше долу, близо до пристанището, нямаше великолепие. Там, сред лабиринт от криви улици и улички, по които честни граждани не се мяркаха, ако не се смятат стражниците на гуербрета, а те идваха по-често, отколкото допадаше на обитателите на тази част от града, се гушеха бардаци, евтини ханове и кръчми. Наричаше се Дъното.
Винаги, когато отиваше в Дъното, Саркин вървеше бързо, очите му неспирно шаваха и той завиваше своята аура плътно около себе си, по този начин деомерът го правеше много трудно забележим. Не беше наистина невидим — всеки, който вървеше право срещу него, би го видял — по-скоро не привличаше ничие внимание, особено когато се движеше близо до стени или в сенките. Точно този следобед беше облачно и неколцина минувачи едва не се сблъскаха с него, минавайки оттам, защото не допускаха, че на улицата има и други освен тях. Все пак той не сваляше ръка от дръжката на меча.