— Капитане? — подвикна първият помощник. — Митничарите искат да говорят с теб.
— Идвам веднага.
На дървения пристан стояха трима руси, синеоки деверийци, които трудно се различаваха един от друг, както беше с повечето керморски варвари. Когато Илейно се приближи, те за момент се сепнаха, сетне лицата им придобиха любезно изражение. Беше свикнал с това, защото предизвикваше същите стреснати погледи на повечето острови, които деверийците наричаха вкупом Бардек. Както мнозина от жителите на родния му остров, той беше близо седем стъпки висок, здраво сложен, с тъмносиньо-черна кожа, без нито една от отсенките на кафяво. Ористияните се гордееха, че се различават от останалите бардекци, които до неотдавна, по време на водената морска война, ги бяха нападали и вземали за роби.
— Добро утро, капитане — поздрави единият от варварите. — Казвам се лорд Мерин, началник на митницата на Негова светлост гуербрет Ладоик от Кермор.
— Добро утро и на вас, милорд. С какво мога да съм ви полезен?
— Искаме разрешение да претърсим кораба ви, след като се разтовари. Разбирам, че това е донякъде обидно, но имаме тежък проблем с контрабанда на един вид стоки. Ако желаете, ще освободим от проверка кораба ви, но нито вие, нито вашите хора ще можете да слезете на брега.
— Нямам нищо против. Обзалагам се, че господин лордът има предвид опиум и отрови, а аз нямам вземане-даване с тази гнусна търговия.
— Е добре, в такъв случай ви благодаря. Длъжен съм да ви предупредя също така, че ако на борда си имате роби и те потърсят свободата, няма да ги издирваме заради вас.
— Хората от моя остров не притежават роби — Илейно чу, че започва да ръмжи. — Извинявам се, милорд. При нас това е болен въпрос, но, разбира се, вие няма как да го знаете.
— Наистина не знаех. Простете, капитане.
Другите двама чиновници изглеждаха дълбоко смутени. Самият Илейно се почувства неудобно. Разбра, че е същият като тях — ако не внимаваше, слагаше всички чужденци в един кюп.
— Трябва да ви поздравя с владеенето на нашия език — обади се след малко Мерин.
— Благодаря ви. Научих го като дете. Семейството ми прие наемател от Девери, билкар, дошъл да учи при нашите лекари. Бяхме търговска къща и баща ми искаше всичките му деца да говорят добре деверийски, така че старецът ни даваше уроци в замяна на квартирата и храната.
— Аха, разбирам. Добра сделка, струва ми се.
— Така е — Илейно си мислеше, че сделката е била дори по-добра, отколкото би могъл да знае който и да е от тези хора.
Когато стоките бяха разтоварени на кея, група митничари ги прегледаха и започнаха да спорят с Масупо за митата, докато друга група провери всяко ъгълче на кораба. Илейно стоеше на кърмата, облегнат удобно на перилото, и гледаше как слънцето искри върху леко вълнуващото се море. Тъй като водата му беше най-близкият елемент, той стигна с лекота до съзнанието на Невин и чу мисълта на стареца, макар да му трябваше мъничко време да я фокусира. Скоро образът на Невин се очерта върху морето.
— Охо — каза той мислено на Илейно. — Значи си в Девери, така ли?
— Да, в Кермор. Ще останем в пристанището най-вероятно две седмици.
— Великолепно. Аз съм на път към Кермор. Предполагам, че ще стигна там след няколко дни. Получи ли писмото ми, преди да заминеш?
— Да, и трябва да ти кажа, че вестите бяха наистина лоши. Разпитах по различни пристанища и имам сведения за теб.
— Чудесно, но не ми казвай сега. Може да ни подслушват.
— Така ли? Тогава ще те видя, когато стигнеш в града. Докато сме тук, ще живея на кораба.
— Много добре. И виж какво, Саламандър е в Кермор. Отседнал е в хана „Синия папагал“. Много подходящо име.
— „Бъбривата сврака“ щеше да е още по-подходящо. О, богове, трудно е човек да повярва, че това момче има истинска дарба за деомер.
— А какво можеш да очакваш от сина на елфически бард? Но от Ебани има полза, нищо, че е буйно момче.
Образът на Невин затрепка и изчезна. Илейно ходеше напред-назад, стиснал ръце зад гърба си. Положението трябва да беше много сериозно, щом Невин се бои от шпиони. Изпита гняв, както винаги, когато се сещаше за черния деомер. Голямо удовлетворение би му донесло, ако някой чудесен ден може да пипне с масивните си ръце някой зъл майстор за врата, но, разбира се, по-добре е да се бориш с тях с по-фини средства.
Само три дни по-късно Саркин се навърташе пред една кръчма тъкмо към края на Дъното. Завит плътно в аурата си, стоеше подпрян на сградата и чакаше куриера. Никога и на никого от хората, които вмъкваха наркотици и отрови в Девери, не казваше къде е настанен в Кермор; знаеха само, че могат да го намерят тук и той ще ги отведе на сигурно място да сключат сделката. След минути по тясната улица се зададе пълната фигура на Дрин. Тъкмо се готвеше да освободи аурата си и да се покаже, когато от една уличка изскочиха шестима градски стражници и заобиколиха търговеца.