— Стой! — лавна един от тях. — В името на гуербрета!
— Какво има, добри ми стражнико? — Дрин се опита да пусне усмивка.
— Ще разбереш в караулното.
Саркин не дочака да чуе повече. Изсули се около кръчмата, сетне тръгна през плетеницата на Дъното. Вървеше бързо, но не толкова, че да привлича нежелано внимание. По улички, между сгради, през предната врата на Гуенка и навън през задната маршрутът му се виеше и връщаше, докато излезе на северната страна на Дъното и се отправи към хана си. Не се и съмняваше, че, опитвайки да спаси собствената си кожа, Дрин ще изпее всичко, каквото знае.
Но далеч преди стражата да е измъкнала с бой от търговеца името на Саркин и неговото описание, той вече минаваше през градските порти и се отправяше на север, в безопасност.
В съдебната си зала гуербрет Ладоик провеждаше официален маловер. Той седеше край полирана черна маса под корабния флаг на своето владение, а златният церемониален меч лежеше пред него. От двете му страни седяха жреци на Бел. Свидетелите стояха отдясно: лорд Мерин, трима градски стражници, Невин и Илейно. На колене пред него бяха обвиняемите — търговецът на подправки Дрин и Едикл, капитан на търговския кораб „Ярка звезда“. Гуербретът се облегна на стола си и потри брадичка, премисляйки доказателствата и свидетелските показания, изложени пред него. Ладоик беше внушителен мъж на трийсет години, висок и мускулест, със стоманеносиви очи и с характерните за южняците високи скули.
— Доказателствата са ясни — отсече той. — Дрин, ти си направил предложение на билкаря да му продадеш забранени стоки. За щастие Невин е почтен човек и се е посъветвал с Илейно, който веднага се е свързал с началника на митницата.
— Не съм правил предложение на проклетия старец, Ваша светлост — озъби се Дрин. — Той беше човекът, който ми направи намеци.
— И мислиш, че ще ти повярвам; освен това, дори и да беше вярно, не би имало никакво значение. Можеш ли да отречеш, че когато са те задържали, градските стражници са намерили у теб четири различни вида отрови?
Дрин се отпусна и загледа нещастно пода.
— Колкото до теб, Едикл — гуербретът насочи студените си очи към него. — Лесно можеш да твърдиш, че Дрин е пренесъл без твое знание забранените билки, но тогава защо митничарите са намерили скривалище с опиум в стените на личната ти каюта?
Едикл се затресе целият, а на челото му изби пот.
— Ще призная, Ваша светлост. Не е необходимо да ме подлагате на изтезания, Ваша светлост. Заради парите. Той ми предложи толкова много пари, а корабът има нужда от ремонт, и аз…
— Достатъчно — Ладоик се обърна към жреца. — Ваша святост?
Възрастният жрец стана, покашля се, загледа се в празното пространство и започна да нарежда законите.
— „Отровите са ненавистни за боговете. Защо? Защото могат да се използват само за убийство и никога за самоотбрана, така че никой не би ги желал, освен ако не таи убийство в сърцето си. Следователно нека нито едно от тези вещества да не бъде намерено в нашите земи.“ Така пише в „Постановления на крал Кинан“, 1048 г. — отново се покашля. — „Какво е подходящо наказание за контрабандист на отрови? Няма нищо по-подходящо от това да хапне нещо от собствените си отвратителни стоки.“ Отсъждане на Мабин, Върховен жрец в Дън Девери.
Жрецът седна. Дрин се разплака, по страните му започнаха да се стичат безмълвно сълзи. Невин го съжали; той не бе зъл човек, а просто алчен и затова корумпиран от истинското зло. Но нещата вече бяха вън от неговата власт. Ладоик взе златния меч и го вдигна с върха нагоре.
— Законът проговори. Дрин, като милост към теб, ще ти се разреши да избереш най-безболезнената отрова от запасите си. Колкото до теб, Едикл, аз съм осведомен, че имаш четири малки деца и че наистина нищетата те е принудила да се захванеш с това. Ще получиш двайсет удара с бич на градския площад.
Дрин вдигна глава, сетне се пречупи, захлипа на висок глас, замята се ту на една, ту на друга страна, сякаш вече усещаше как отровата го яде отвътре. Един стражник пристъпи напред и го шамароса, за да мълчи, сетне го вдигна на крака. Ладоик стана и удари с дръжката на меча по масата.