— Гуербретът се произнесе. Съдебното заседание свърши.
Стражниците измъкнаха Дрин навън, но оставиха Едикл присвит в краката на гуербрета. Залата бързо се опразни, докато в нея освен лорда и затворника останаха само Невин и Илейно. Ладоик погледна надолу към Едикл, сякаш виждаше някаква мръсотия на улицата.
— Двайсет удара с бич могат да умъртвят човека — отбеляза той с безразличие. — Но ако кажеш на тези господа каквото искат да чуят от теб, ще намаля присъдата на десет.
— Благодаря ви, Ваша светлост. О, богове, колко съм ви благодарен. Ще им кажа всичко, което мога.
— Миналата зима прекара на Ористина, след като направи едно много късно пътуване — рече Илейно. — Защо?
— Ами това беше нещо дяволски странно — Едикл замислено смръщи вежди. — Наистина беше късно и мислех да оставя „Звездата“ на сух док, когато към мен се приближи този бардекец и ми каза, че негов приятел, много богат човек, трябвало да стигне до Милетон преди зимата. Предложи ми дяволски много пари, за да ги преведа, достатъчно за голяма печалба, дори след разходите по презимуването в Бардек, така че ги взех. Зимувах на Ористина, защото там е по-евтино, отколкото на Милетон.
— Разбирам. Как изглеждаха тези мъже?
— Ами онзи, който ме нае, беше типичен милетонец, малко по-светъл, а боите по лицето му показваха, че принадлежи на Дом Онондана. Другият беше девериец, наричаше се Прокир, но се съмнявам, че това е било истинското му име. Имаше нещо в него, което ме караше да настръхвам, но да съм проклет, ако зная защо, тъй като беше любезен и не причиняваше неприятности. Почти не излизаше от каютата си, защото морето беше бурно, и се обзалагам, че е повръщал като прасе през цялото време.
— Как изглеждаше този Прокир? — намеси се Невин.
— Ами, добри човече, проклет да съм, ако мога да кажа нещо със сигурност. По това време на годината в открито море е студено, така че винаги, когато се качваше на палубата, беше завит в наметало с качулка. Но беше около петдесетгодишен, с масивно телосложение, сива коса, малко тънки устни, сини очи. Обаче дяволски добре помня гласа му. Един такъв мазен и прекалено тих за мъж. От него ме побиваха студени тръпки.
— Без съмнение — промърмори Невин. — Е, това е, Ваша светлост. Двамата с Илейно сме сигурни, доколкото е възможно, че този човек играе много важна роля в търговията с наркотици.
— В такъв случай ще си държа очите отворени за него — рече Ладоик. — Или може би, като имам предвид гласа му, ушите наострени.
По всяка вероятност така нареченият Прокир е нещо повече от обикновен преносвач на наркотици. Невин беше до голяма степен убеден, че той е майсторът на черния деомер, запалил войната на Лодлейн предишното лято и, както изглежда, решен да убие Родри. И мислейки за това, може би за хиляден път се запита защо ли.
Саламандър, или Ебани Саломондериел тран Девабериел, каквото бе пълното му елфическо име, беше отседнал в един от най-скъпите ханове в Кермор. Имаше на разположение стая, за да приема гости — просторна, с бардекски килими върху гладкия дървен под, полукресла с възглавници и стъкла на прозорците. Когато посетителите му дойдоха, той им наля медовина от сребърна гарафа в стъклени чашки. Илейно и Невин се огледаха кисело.
— Да разбирам ли, че твоите приказки носят добри пари напоследък? — попита Невин.
— Носят. Зная, че ти неспирно бичуваш скромната ми персона заради моите, трябва да призная, просташки, недодялани, разточителни и лекомислени вкусове, но аз не виждам нищо лошо в тях.
— Така е. Само дето няма и нищо добро. Е, това не ми влиза в работата. Не съм ти аз майсторът.
— Точно така, макар че, искрено казано, щях да се чувствам удостоен с повече, отколкото заслужавам, ако бях твой чирак.
— Ето, това е истина — намеси се Илейно. — Онова, дето го рече: „Повече, отколкото заслужавам.“
Саламандър само се усмихна. Той обичаше да си разменя остроти с огромния бардекец, макар да се съмняваше, че Илейно изпитва същото удоволствие.
— Зная, че дарбата ми е скромна — рече той. — И ако имах властта на Господаря на Ефира, щях да съм също така отдаден като него. За съжаление боговете са сметнали за необходимо да ми дадат само бегло да вкуся от деомера, преди да изтръгнат меденосладката чаша от устните ми.
— Това не е точно така — обади се Невин. — Валандарио ми каза, че спокойно би могъл да напреднеш повече, стига да работиш за това.