— Разбира се, милорд. Бях изпратен само да разбера дали господин лордът ще се интересува от предложението. Уверявам ви, че с вас ще разговаря лично човекът, който ни ръководи. Той ще пристигне в Дън Девери след седмица.
— Добре. Можеш да му кажеш да уреди среща тук.
Саркин наведе глава в знак на смирение. Тъкмо се чудеше как да събере лорда с Аластир и ето че собствената арогантност на Камдел го улесни.
На бавно движещия се керван му трябваха четири дни, за да стигне до Дън Мананан, но накрая дългата редица от хора и мулета се добра до откритото пространство в средата на града, което играеше ролята на пазарен площад. Родри си взе платата и двамата с Джил поведоха конете към евтиния малък хан до реката, където бяха отседнали миналата есен, но там откриха, че е изгорял. На мястото на сламения покрив към небето стърчаха само няколко почернели ракитови вейки, нямаше я и половината от дървената стена. Минаваща оттам жена от града им съобщи, без да са я питали, че две местни момчета се сбили и бутнали фенер със свещ върху сламата на пода.
— Проклятие — рече Джил. — Сега ще трябва да лагеруваме край пътя.
— Какво? — сопна се Родри. — В другия край на града има съвсем приличен хан.
— Скъп е.
— Не ме интересува, любов моя стисната. След като лагерувах сред онези вонящи мулета, искам да се изкъпя и ще го направя.
След кратка препирня тя отстъпи и се съгласи да тръгнат към другия хан. Ханджията далеч не бе очарован да настани един сребърен кинжал, но Джил успя едновременно да го успокои, а и да спести, като предложи да спят в плевника срещу по-малко пари. Дори тя трябваше да признае, че скъпо или не, беше приятно да се изкъпе в баня, вместо само да поплува в някоя студена река. В кръчмата също беше приятно за разлика от онези, които познаваше — не миришеше на плесенясала слама и неокъпани кучета. Имаха самостоятелна маса, защото когато влезеха клиенти, поглеждаха към Родри, сетне към дръжката на сребърния му кинжал и сядаха другаде. Като си помислеше човек, това беше двойна обида, след като те самите бяха контрабандисти.
След няколко минути обаче влезе човек, пътник, ако се съди по подозрителния начин, по който местните хора го огледаха. Носеше хубаво зелено наметало, сиви бриги от най-мека вълна и богато бродирана риза; даде на момчето на ханджията сребърник да му донесе нещата, когато същата работа щеше да свърши и петак. Освен това настоя ханджията да му покаже най-добрата си стая. Джил го проследи с любопитство, докато следваше домакина по витата стълба. Висок и строен, той имаше светлата коса и красивите черти на човек, в чиито жили тече немалко елфическа кръв. Освен това изглеждаше странно познат, макар тя да не можеше да се сети къде го е виждала. Момчето на ханджията забеляза нейния интерес и побърза да се приближи.
— Името на човека е Саламандър — рече той. — И е гертдин.
— Така значи? Е добре, ще прекараме чудесно времето си, слушайки разказите му.
Джил предположи, че го е виждала да дава представление някъде по дългия път. По-късно обаче той се върна долу, поспря се, погледна към Родри и леко се намръщи, озадачен, сякаш мислеше, че би трябвало да познава този сребърен кинжал. Като видя двамата в профил, тя осъзна истината — гертдинът толкова приличаше на мъжа й, че можеха да са братя. Тогава си спомни необикновената мисъл, която я доведе в Дън Мананан, и потрепери.
— Ей, добри човече — подвикна Джил. — Ако искате, елате при нас. Един гертдин е винаги добре дошъл на половиница пиво.
— Благодаря ви, хубава госпожо — Саламандър й се поклони. — Но ще ми позволите аз да почерпя.
Донесоха пивото, Саламандър го плати и се настани дружески на масата им. Двамата с Родри се погледаха известно време, видимо озадачени. В края на краищата те се виждаха в огледалото по веднъж на ден, когато се бръснеха, а отгоре на всичко бронзовите огледала не даваха ясен образ на човека, който се оглеждаше в тях.
— Гледай ти — рече Родри. — Виждали ли сме се преди?
— Току-що и аз се питах същото, сребърен кинжал.
— Били ли сте някога в Аберуин?
— О, много, много пъти. Оттам ли сте?
— Да, така че може да съм ви гледал да разказвате приказка на градския площад. Името ми е Родри, а това е Джилиън.
Саламандър се засмя и ги поздрави с половиницата си.
— Тогава добра среща. Билкарят Невин ми е добър приятел.
— Така ли? — намеси се Джил. — Виждали ли сте го скоро?
— Само преди шест дни в Кермор. Изглеждаше, както винаги, в добро здраве. Кълна се, че по-добра реклама на билките си не би могъл да има. Ако го видя отново, а може би това ще стане, ще му кажа, че и двамата сте добре.