— Благодаря — рече Родри. — Да си чувал за местни сражения в тази част на кралството? Един гертдин винаги научава новините.
Докато двамата обсъждаха местните клюки, Джил почти не им обръщаше внимание. Струваше й се, че Саламандър няма представа, че Невин владее деомера, от което следваше, че и гертдинът не го владее, но в същото време около него се трупаха Диви. Те седяха на масата, катереха се в полите му, кацаха на раменете му и любовно го поглаждаха по косата. От време на време погледът му се насочваше към тях, сякаш ги виждаше. Разбира се, всички елфи ги виждаха, а тя бе убедена, че той е поне наполовина елф. Но пък Родри не ги виждаше. Тук се криеше загадка и затова тя ги изучаваше внимателно, забелязвайки всички дребни прилики: очертанията на устите им, начина, по който ъглите на клепачите им бяха леко увиснали, и най-вече формата на ушите, една по-остра крива от тази на човешките същества. Спомни си своя истински сън за Девабериел и си даде сметка, че всъщност и двамата му приличаха. Любопитството престана да я дразни, то направо я загриза.
След малко, когато Родри отиде да донесе още пиво, любопитството я захапа още по-силно и я принуди да се предаде.
— Знаеш ли — рече тя. — Един път прекарах дълго време на западната граница на Елдид.
— Така спомена и Невин.
— Да не би случайно името на баща ти да е Девабериел?
— Така е наистина. Чудно, че го знаеш!
— Е, само предположих — намери удобна лъжа. — Тогава един елф на име Дженантар спомена между другото, че негов познат имал син, който бил гертдин, та си помислих, че едва ли ще има двама, които да са половин елфи.
— В името на боговете, имаш остри очи! Е, сега, след като откри така изкусно родителя ми, ще трябва да призная, че наистина съм син на почитаемия бард, колкото и това понякога дълбоко да го смущава. Между другото познавам Дженантар добре. Надявам се да е жив и здрав. Не съм бил в земите на елфите от… о, две години вече.
— Последния път, когато го видях, всичко беше наред.
„Така значи — помисли тя, — обзалагам се няма представа, че Родри му е брат.“ Стана й мъчно, защото знаеше, че никога няма да може да му каже истината, а ще трябва да си държи езика. Наистина щеше да е най-добре Родри да вярва, че е от рода Мелуейд заради себе си, а и заради Елдид.
По-късно същата вечер, когато отидоха в плевника да спят, Саламандър тръгна с тях, за да си кажат нещо насаме, както заяви той. Когато чу какво иска да знае, Джил се почувства много щастлива, че е бил достатъчно разумен да не споменава за това в кръчмата.
— Контрабандисти на опиум ли? — рече тя. — В името на пъклото, не ми казвай, че си толкова глупав да употребяваш такова нещо.
— Да не съм луд — отвърна Саламандър. — Невин ме помоли да му помогна да ги проследи, та помислих, че Дън Мананан ще е подходящо място, откъдето да започна.
— О, тукашните момчета няма да се докоснат до такава стока. Видиш ли, главатарите на контрабандистите имат известно чувство за чест.
— Е, значи приключихме с това. Имах дяволски късмет да ви срещна, защото, колкото и да съм сладкодумен и езикът ми да е златен, много се чудех и все не успявах да измисля какви въпроси да задавам.
— А зададеше ли каквито не трябва, щяха да ти прережат гърлото.
— Хрумна ми такова нещо. Виж какво, Джил, от онова, което Невин ми е казал за теб, знам, че си пътувала навсякъде из това кралство и си била на много странни места. Имаш ли някаква представа кой купува гадния дестилат от макове?
— Най-вече съдържателите на бардаци. Използват го да държат в подчинение момичетата си.
Саламандър подсвирна под нос. Родри слушаше, сякаш не можеше да повярва, че тя го казва.
— Никога не съм го знаел — рече той. — А ти откъде знаеш?
— Татко ми каза, разбира се. Той все ме е предупреждавал за номерата, които използват, за да се подмамват момичетата в бардаците, та да не им се хващам. Според него се случвало навсякъде, но най-често в Кермор.
— О, в името на черния задник на Адовия властелин! — възкликна Саламандър. — През цялото време ни е било под носа! Когато видя отново Невин, трябва да му кажа, че сребърните кинжали знаят много неща, които си струва да се научат.
Образът на Невин, който се носеше над огъня, изглеждаше така изненадан, сякаш някой беше го залял със студена вода.