— Живеем добре — казваше Аваскейн на Егамин. — Трябва да благодариш на боговете, че нещата са толкова мирни.
Егамин само поклащаше инатливо тъмната си глава и мърмореше, че всъщност били скучни. Ако не се брояха селяните, други хора идваха рядко в Дън Канобейн.
Затова беше цяло събитие, когато един следобед пред портите се появи човек. Тъй като спеше цяла сутрин, Аваскейн току-що започваше деня си с разходка из двора, когато видя по пътя да се задава ездач на кестеняв кон заедно с две сиви мулета, тежко натоварени с брезентови бали. Ездачът слезе от коня и Аваскейн се сепна, защото осъзна, че това е жена, пълна и на средна възраст. Носеше рокля, но и чифт мръсни бриги под нея, за да може да яха по мъжки. Сивата й коса беше събрана отзад с клип на неженена жена, а тъмните й очи преливаха от добро настроение. Най-странни бяха ръцете й, защото имаха необикновен цвят — мръснокафяво-син, чак до лактите.
— Добра утрин, добри човече — рече тя. — Обзалагам се, че си изненадан да ме видиш.
— Е, така си е, но във всеки случай си добре дошла — отвърна Аваскейн. — Мога ли да попитам за името ти?
— Примила от Абернауд, добри човече. Тук съм да търся редки растения и разни неща за бояджийската гилдия в Абернауд.
— Представи си! Ще приемеш ли нашето гостоприемство? Мога да ти предложа да се нахраниш, ако нямаш нищо против, да хапнеш закуска вместо обяд.
Примила нямаше нищо против. Марил се погрижи за коня и мулетата, а тя с готовност се залови с дървената паница, в която имаше сланина и ечемичена каша. Носеше ценни новини от Абернауд, столицата на Елдид, така че Скуна и Егамин слушаха жадно, докато тя разказваше какво става в града.
— А предполагам, че за моя принц Мейл няма някакви новини — каза накрая Аваскейн.
— О, има, но пък са тъжни. Току-що умря съпругата му, бедната, от треска — Примила поклати тъжно глава. — Колко жалко, че така и не видя повече мъжа си.
Очите на Скуна се наляха със сълзи. И на Аваскейн му заседна буца в гърлото. Беше като в разказа на бард.
— А говори ли се за това да лишат моя принц от права и да сложат сина му на негово място?
— Ами говори се, а какво мислиш ти за това?
— Мейл е принцът, на когото съм се клел да служа и ще му служа. Аз съм като язовец, добра жено. Не пускам.
Примила се усмихна, сякаш намираше верността му очарователна — за голямо негово облекчение, след като всички го подиграваха за нея. Изучавайки очите й, които всъщност бяха проницателни, колкото и весел да беше изразът на кръглото й лице и розовите бузи, той се почуди.
Вечерта, когато луната стигна своя зенит, Примила се изкачи с пъшкане по каменните стъпала на върха на кулата, за да се присъедини към Аваскейн. Помогна му да сложат втория товар дърва на огнището, сетне отиде бавно до края на площадката, за да се наслади на гледката. Далеч под тях пълната луна разстилаше сребърна пътека през тъмното, набръчкано море, опнало се до невидимия хоризонт. В ясния пролетен въздух човек оставаше с чувството, че само да се пресегне и ще стигне звездите.
— Красиво, нали? — рече Аваскейн. — Но освен мен и момчетата ми, малцина си дават зор да дойдат горе да погледат.
— С всичките тия проклети стъпала сигурно имаш яки крака, добри човече.
— Е, всъщност след известно време се свиква.
Новите дърва се разгоряха и пламтящият фар хвърли върху тях танцуваща златиста светлина. Примила се облегна удобно на каменния парапет и се загледа към плажа, далеч долу, където вълните се разбиваха като сребърни призраци.
— Ще моля да ме извиниш — обади се Аваскейн, — но е нещо рядко да срещнеш жена да пътува сама. Не се ли боиш от опасностите по пътищата?
— Е, когато се налага, мога да се погрижа за себе си — отвърна Примила и се засмя. — Освен всичко, тук няма много хора, които да създават опасност. И си струва човек да дойде, за да се порови из горите и да намери необходимите растения. Видиш ли, цял живот съм бояджийка и сега стигнах до момент, когато искам да намеря по-добри цветове за моята гилдия. Ще изучим онова, което съм донесла, ще боядисаме парчета плат с него и ще видим колко издържа на пране и други такива работи. Човек не знае кога ще намери нещо, което да му донесе много пари — тя вдигна оцветените си ръце. — Ето го целия ми живот, добри човече, виж как е боядисал кожата ми.